Автобусът беше спрял. Моторът беше изключен и пътниците тежко се надигаха от местата си, грабвайки торби и кашони, протягаха се, за да раздвижат схванатите си тела, прихвайки в спонтанен накъсан смях, както подложеният на мъчения с облекчение вижда края им. Погледна встрани и видя Надежда изправена, сякаш се готвеше да слиза.
— Пристигнахме ли?
— Още не, Томик.
Португалецът се огледа наоколо, без да разбира. Пътниците продължаваха да се подготвят за слизане, някои бяха наизскочили навън, автобусът беше паркирал окончателно.
— Какво става?
— Намираме се в Сахюрта — каза тя и му махна с ръка да слиза. — Сега ще хванем ferry70.
— За бога, и ferry ли ще хващаме? — Отчаяние се изписа по лицето му. — Това проклето пътуване няма ли да свърши някога?
Надежда посочи напред. Отвъд зелената морава на парка, където беше спрял автобусът, се виждаше малък кей и водна шир, блестяща на слънцето, със слънчеви отблясъци, пробягващи игриво по живото огледало.
— Трябва да преминем оттатък.
Излязоха на улицата и рускинята поведе Томаш по стръмен и неравен път, който ги изведе на скалист бряг с високи зъбери. Гледката отгоре беше прекрасна: водната повърхност блестеше пред тях, оградена отляво от скали, тясна ивица земя отпред и тънката черта на хоризонта отдясно, отвъд която се простираше водната шир.
— Кое е това море? — учуди се португалецът.
— Това е Байкал.
— Какво?
— Байкал — повтори тя. — Най-голямото езеро на света. Съдържа около една пета от питейната вода на планетата.
Томаш впери невярващи очи в кристалносините кротки води, едва-едва полюшвани от леко вълнение.
— Не може да бъде. Една пета от питейната вода на планетата?
— Невероятно, нали? Байкал е по-голям от твоята страна.
— Сериозно?
— Наричат го перлата на Сибир, заради красотата му. Макар че във факултета е по-известно като Сибирската кухня.
— Перла и кухня, каква е връзката? — усмихна се Томаш. — Защо сте му дали това ужасно име?
— Само във факултета го наричаме така — поясни тя. — Всъщност много обстойно изучаваме това езеро в моята специалност заради влиянието му върху целия климат в района. Точно тук се подготвя времето в Сибир, оттук идва и прозвището му. Факт е, че метеорологичните системи в Азия танцуват в ритъм с онова, което става в Байкал.
Томаш се полюбува на синьото огледало сред кафеникавозелените степи, отразяващо небето и бухналите бели облаци. Водата беше прозрачна, толкова бистра, че се виждаха рибните пасажи под повърхността. Томаш наблюдава като хипнотизиран рибите, които се стрелкаха ту в една, ту в друга посока, всяка за себе си и същевременно всички като едно цяло.
— Каква чистота — отбеляза той, вдишвайки свежия въздух, ухаещ на ароматни треви. — Добре че има такива места в света, незасегнати от замърсяването.
Рускинята се прокашля.
— Не е точно така — поправи го тя. — Има целулозна фабрика в Байкалск, на южния край на езерото, която от четири десетилетия изхвърля промишлени отпадъци в тези води.
— Не може да бъде.
— И това не е всичко. Другият фактор е река Селенга, една от най-дългите реки в света, която се влива в езерото от южната му страна, влачейки органични и неорганични отпадъци от мините в Бурятия и пасбищата на Монголия. Мръсотията е неописуема. А върхът на всичко това е, че са открили петрол в Байкал и искат да изграждат нефтопровод.
— Но водата е толкова бистра…
— Байкал е огромно езеро — обясни тя. — И за късмет замърсяването се ограничава до специфични зони, като делтата на Селенга и южния бряг. Но ако не внимаваме, някой ден всичко това ще изчезне.
Томаш въздъхна и остана загледан в езерото. Погледът му премина целия хоризонт, започвайки от малката лагуна отляво, където се виждаха ниските покриви на рибарското селище Сахюрта, спря се на кея долу, където циментова рампа потъваше във водата като незавършен мост.
— Фериботът май никакъв го няма.
— Всеки момент ще дойде, спокойно.
— И къде отиваме все пак?
Рускинята посочи към ивицата земя отсреща.
— На онзи остров.