— Той е обладан от духове?
— Не, не. Камагън управлява духовете.
— И кои са те?
— Душите на мъртвите, демоните и природните духове.
Томаш се намръщи.
— Това намирисва на фантасмагории.
— Приемам, че може да изглежда малко измислено, така е — призна тя. — Но истината е, че има ефект.
— Откъде знаеш, че има ефект?
— Знам, защото видях.
— Какво си видяла?
— Видях как Камагън лекува хора, докато е в транс.
Историкът се намръщи недоверчиво.
— Да не е било внушение?
— Може би. Но че бяха излекувани, това е факт.
Филипе нетърпеливо се разшава. Беше слушал вече за това и не желаеше да поддържа разговора. Протегна и сви пръстите на ръцете си, за да стопли скованите от студа стави, и кимна към примамливия уют на юртите.
— Какво ще кажете да изпием по чаша чай?
Ключът щракна, но палатката остана тъмна, осветена единствено от газената лампа в ръката на Надежда.
— По дяволите! — изруга Филипе. — Генераторът сигурно не работи. Колко неприятно!
— Селището с генератор ли се осветява? — учуди се Томаш.
— Не само селището — поясни приятелят му. — А целият остров.
— Какво? Няма ли електрическа мрежа на острова?
— Не. Всичко се задвижва от генератор.
Томаш се изсмя.
— Къде попаднах само.
— Олхон е природата в естественото й състояние, Казанова. Всичко тук е красиво, но и диво. По времето на Съветския съюз островът е бил част от системата на ГУЛАГ73. Много хора са били депортирани, най-вече литовци, и мнозина от тях намерили смъртта си тук.
— Толкова ли са сурови условията?
— Не, климатът в Олхон дори е умерен в сравнение с останалата част на Сибир. Проблемът е, че не съществуват никакви инфраструктури. Няма телефонни връзки, нито електрическа мрежа.
— А мобилни телефони?
— Не улавят сигнал в тази зона.
— Сериозно? В такъв случай какво ще правя, ако ми се наложи да се свържа с външния свят?
— Има два сателитни телефона. Един тук, в селището, другият в пансиона на Беншаров в Хужир. Ако ти потрябва, кажи. Струва сто рубли минутата.
Палатката беше осветена от газовата лампа на Надежда. Нищо не работеше, с изключение на стария цилиндричен самовар на въглища от времето на Сталин, от чийто чучур си наляха гореща вода за чая. Седнаха на двете легла в юртата с димящите чаши в ръце и отпиха пареща глътка, която ги стопли отвътре.
— Преди малко каза нещо, което ме обърка — отбеляза Томаш на португалски, връщайки се на разговора от бара. — Спомена, че сте направили някакво откритие, което поставя под въпрос бъдещето на нефтодобивната промишленост.
— Да.
— Що за откритие е това?
Филипе впери очи в парата, която се виеше над чашата, и леко подухна чая, за да го изстуди.
— Не мога да ти кажа — прошепна той.
— Защо?
— Поради различни причини. И една от тях е, че ако ти кажа, твоят живот също ще бъде изложен на опасност.
— Не се грижи за живота ми. Аз представлявам Интерпол.
Геологът се разсмя.
— Много ще ти бъде от полза.
Томаш преглътна сарказма.
— Не смяташ ли, че е важно да разкажеш за това?
— Смятам — съгласи се. — Когато му дойде времето.
— И кога ще дойде това време?
Лицето на Филипе доби загадъчно изражение.
— Скоро.
Надежда, сърдита от това, че си говореха на португалски, прекъсна разговора, като изстреля няколко гневни думи на руски, които накараха Филипе да се усмихне. Геологът отговори на руски и после се обърна към Томаш.
— Надя се чувства изключена от разговора — поясни. — Понеже не говориш руски, а тя не разбира португалски, най-добре е да продължим на английски.
— По-добре е — настоя момичето.
— Признавам, че съм смаян от руския ти — отбеляза Томаш. — Откъде го научи?
— Тук, в Русия, разбира се.
— От колко време живееш тук?
— Живял съм тук преди много време.
— Живял си?
— Да. Не си ли спомняш, че родителите ми бяха в Комунистическата партия?
— Как да не си спомням! — усмихна се Томаш. — Бяха скандален случай в Кащело Бранко. Гласуваха за кандидати със странни имена, като Отавио Пато74 и други подобни.