Сянката се извиси пред групата — огромна, заплашителна, толкова близо, че Томаш вече можеше да различи формите. Беше остра двувърха скала с груба повърхност, чиито остри ръбове отдалеч напомняха бодли на таралеж. Тънката източена плажна ивица сякаш се мъчеше да досегне каменното чудовище, обърнало гръб на сушата, като страж, охраняващ водите на Байкал. Имаше нещо нереално в него, сякаш беше парче Луна, захвърлено в езерото, странно тяло, попаднало тук от друго измерение.
Жълто-алена светлина, бледа и треперлива, проблесна на скалната стена.
— Какво е това?
— Камагън — успокои го Надежда. — Запалил е огън.
Достигнаха основата на скалата и се заизкачваха по стръмния склон по посока на пламъците, трепкащи на върха. Скалата беше мраморна, покрита с червен лишей. Всичко тук изглеждаше естествено, първично, с изключение на един надпис, издълбан в камъка. Томаш реши, че буквите са санскритски.
Надежда извика силно името на Камагън и скоро дочуха немощен глас да отговаря. Намериха стария шаман увит в одеяла, полегнал в зейнала в самия камък пещера, до огъня, който беше запалил на входа. Беше мъж с широко и мургаво лице, с черни бадемови очи и изпъкнали скули — типично лице на монголец; снежнобелите му коси се подаваха изпод синята вълнена шапка като проскубана слама.
Последва разговор на руски между новопристигналите и шамана. Борис и Филипе не спираха енергично да жестикулират, сякаш това беше начин да подчертаят важността на онова, което имаха да казват. Но Камагън не се даваше, въобще не изглеждаше впечатлен от онова, което новопристигналите му разказваха, и Надежда се намеси. Рускинята заговори спокойно и бавно. Камагън я изслуша, без да каже дума, попивайки онова, което тя му говореше — беше очевидно почитанието му към нея.
— Какво казва тя? — попита Томаш шепнешком.
— Обяснява му, че сме преследвани от хора, които заплашват тегш.
— Какво е това?
— Шамански термин.
— Но какво значи?
— Равновесие — преведе Филипе. — Шаманите почитат въздуха, водата и земята и смятат, че е важно да се поддържа равновесието в света. Според тях земята не е мъртва: всяко място вибрира с живото присъствие на духовете. Всичко си има душа, включително животните и растенията. Шаманската етика се основава на почитание към природата и защита на природните феномени. Надя разчита именно на тази етика.
Надежда млъкна и дойде ред на стареца да говори.
— Какво казва?
— Майката Земя и Бащата Небе са ни създали и хранили в продължение на милиони години. Те заслужават нашата почит — прошушна Филипе, превеждайки изреченото от Камагън. — Хората смятат, че светът е материален и предназначението му е да им служи. Но не е така. Проблемът е, че хората са загубили почитта си към Майката Земя и поради това всички сме обречени. Трябва да почитаме езерото и планината, тайгата и степта, орела и рибата, ако не — всичко ще изгубим. Трябва ни тэнгэрь мэндэ75. Всеки от нас е отговорен за онова, което прави. Тэнгэрь вижда всичко, той е творец на съдбата.
— Какво ни трябва? — попита Томаш, прекъсвайки симултанния превод.
— Тэнгэрь мэндэ — повтори Филипе. — Това е личната отговорност, връзката ни с вселената. Шаманите смятат, че връзката на човешките същества с вселената е пряка, без каквито и да било посредници — нито свещени книги, нито свещеници, нито дори шамани. Само тэнгэрь мэндэ.
Камагън млъкна за малко и рускинята отново се включи в разговора. Този път говореше развълнувано и сочеше последователно ту към плажа, ту към вътрешността на пещерата, ту към езерото. Филипе беше така увлечен от думите й, че престана да превежда, но не се и наложи. Старият шаман я изслуша мълчаливо, поклати глава, когато най-сетне млъкна, и произнесе една-единствена дума:
— Да.
Това да ги подтикна към действие. Влязоха в пещерата и повдигнаха нещо, което Томаш в тъмното не можа да различи. Видя, че го влачат към входа на пещерата.
— Какво е това?
— Кану, не виждаш ли?
Наистина беше дървена лодка. Тясна и дълга, тя побираше двама човека. Слязоха в подножието на скалата и пуснаха лодката във водата, след което се върнаха в пещерата, за да вземат още едно кану. Томаш тръгна с тях и този път се включи в пренасянето на лодката. На входа на пещерата, крепейки кануто, той се спъна в един камък и едва не полетя от скалната урва, но успя да запази равновесие. Тогава чу гласа на Надежда.