— Пристигат.
Обърна глава, вдигна кануто по-високо и надникна, опитвайки се да разбере какво става. Мракът над плажната ивица бе прорязан от светлините на приближаващи се фарове.
Бяха джиповете.
— Бързо! Бързо!
Тримата мъже почти тичешком се спуснаха надолу по склона с кануто на рамене. Хвърлиха кануто във водата и Филипе махна към Томаш.
— Ти и Надя ще сте в това кану. — Посочи близката лодка. — Аз и Борка ще се качим в другото.
Надежда се вмъкна в лодката и изчака Томаш да се настани. Той хвърли бърз поглед към мястото, където беше видял джиповете, и установи, че колите са спрели, вратите са отворени и хората изскачат навън. Повече не му трябваше да гледа. Зае мястото си и хвана греблото.
— Бързо!
Филипе изпсува на португалски, докато се качваше във второто кану.
— Откъде тези кучи синове знаят къде сме?
— Дали някой не ни е издал? — подхвърли Томаш.
— Кой? Преди малко решихме да дойдем тук, на Шаманка.
— Може би претърсват целия остров.
В далечината се разнесоха гласове. Хората от джиповете ги бяха открили.
Греблата на двете канута се потопиха във водата и лодките започнаха да се отдалечават от скалата.
— Къде отиваме? — попита Томаш, който вече не виждаше другото кану.
Отговори му тъмнината.
— Ще се разделим — обади се гласът на Филипе. — Ти оставаш с Надя.
— Къде ще се срещнем?
— Не знам. После ще се свържа с теб.
Непознатите тичаха по плажа и за миг стигнаха до Шаман скала. Гребейки с ярост, Томаш набра преднина и едва тогава се осмели да погледне назад. Видя силуетите на мъжете, които се очертаваха на фона на скалната стена, осветени от бледото призрачно сияние на огъня на Камагън. Нещо проблясваше в ръцете им.
Ззззззммм, ззззззммм, ззззззммм.
Звукът раздра въздуха около кануто, последван от пукотевица. Разнесоха се няколко последователни пльок-пльок във водата пред тях: куршумите явно бяха попаднали в езерото.
— Те стрелят по нас! — извика Томаш изплашен.
В този момент съзнанието му като че се раздвои. Едната му половина беше връхлетяна от страха и порива да избяга, да се махне оттам, да се измъкне на всяка цена, но другата, рационалната, наблюдаваше ставащото с необикновено отчуждение — имаше чувството, че е само зрител, който гледа сцената от разстояние, сякаш събитията не го засягат. Рационалната му половина остана смаяна от онова, което се случваше. Никога не беше допускал, че може да се превърне в мишена. Мислеше, че първо се чува пукот и едва след това просвирването на куршумите, както във филмите, но всъщност беше тъкмо обратното. Куршумите летяха по-бързо от звука и свистенето изпреварваше гърмежа.
— Шшшт! — прошепна Надежда. — Не вдигай шум.
— Но те стрелят по нас!
— Стрелят наслуки. Не ни виждат.
Опасното жужене около кануто стихна, гърмежите се отдалечиха и заглъхнаха. Надежда се оказа права. Непознатите не виждаха канутата. Пред очите им се простираше само черната повърхност на Байкал, която се сливаше със сибирската нощ.
XXIII
Кануто се врязваше във водата с равномерна скорост, греблата се повдигаха ту откъм дясната, ту от лявата страна, гребците се задъхваха от усилието да поддържат ритъма: едно-две, едно-две, давай, давай, едно-две, продължавай напред, още малко, едно-две, едно-две…
Но десетте минути гребане си имаха цена. Томаш усещаше как мускулите на раменете и врата му натежават като камъни и ръцете му се схващат от еднообразните движения. Останали без сила, двамата дишаха тежко, поемайки с мъка всяка глътка въздух. Бяха изчерпили горивото на страха в отчаяните усилия на бягството и се налагаше да намалят темпото, с което въртяха греблата. Кануто вече не се носеше като изстрелян снаряд, а се плъзгаше по повърхността като крехка и деликатна орехова черупка, чувствителна към лекото полюшване на Малое море, тесния проток между острова и континента.
— Къде са? — прошепна Томаш между две вдишвания. Опитваше се да укроти сърцето си, което продължаваше да отмерва вихрен батук76.
— Кой? Филка и Борка?
— Да.
— Не знам. Тук някъде.
Томаш се посъвзе и се огледа, опитвайки се да долови някакво движение, но тъмнината около кануто бе непрогледна. Успя да съзре само няколко светли точки пред себе си — навярно самотни къщи, пръснати в степта или тайгата. Ясно различимите светлини на Хужир и трепкащият пламък от огъня на Камагън зад тях подсказваха, че все още са в опасна близост с брега на Олхон. Непроницаемо черна, водата напомняше петрол; бледите светлинки около езерото потрепваха като факли и отраженията им се полюшваха с непостоянния ритъм на вълнението.