— Бил веднъж го направи с друг мъж — каза. Засмя се. — Оттогава го майтапя. И между тях е имало нещо. Не знам. За мен това са скрити хомосексуални копнежи. Аз проявявам ли ги? Не знам. Може би Бил не е моят тип.
По-младите мъже се умълчаха.
Вместо тях се обади Питър.
— Аз не съм хомофоб. Веднъж ми се случи да бъда с най-добрия си приятел и с една жена. Те спяха в огромно легло. Спомням си сексуалното желание, което ме обзе. Когато премина, забелязах изгорената му ръка. Макар да беше най-добрият ми приятел, осъзнах, че е излишен. Това беше кофти порив. Помня, че отблъснах изгорената му ръка. Беше кофти порив.
Помълчахме малко. Ставаше късно. Беше почти време за вечеря.
— А, не знам — обади се Гарик. — Аз съм убеден, че тройките са полезни за психиката. Това е толкова нетипично сексуално преживяване, че почти не се брои. Щом приключи, не се сещаш повече за него. Ако изневериш на жена си или на гаджето си, после обикновено се чувстваш виновен. Тройката не заплашва да прерасне във връзка, така че не е опасна.
— Пък и — продължи — тя те сближава с мъжа. Споява отношенията ви. Кое би могло да ви сближи повече! Така споделяте най-интимни преживявания.
— А после? На другата сутрин?
— О, няма проблем. Веднъж всички отидохме на закуска. Запомнил съм го, защото аз платих сметката.
9.
Има две колела, носи кариран костюм и ти къса нервите. Що е то? „Велосипедист“
Преди няколко седмици попаднах на „велосипедист“. Това се случи на представянето на една книга в огромна мраморна зала на улица с дървета. Докато тайничко се тъпчех с пушена сьомга, при мен дотича познат писател и рече:
— Току-що говорих с изключително интересен човек.
— Така ли? Къде е? — попитах, оглеждайки подозрително стаята.
— Бил е археолог, а сега пише научни книги… Фантастичен е!
— Спри дотук — казах. Бях забелязала въпросния мъж. Облечен беше в градския — според представите ми — вариант на костюм за сафари: панталон в цвят каки, кремава раирана риза и леко износено сако от туид. Пепеляворусата му коса беше отметната назад и разкриваше красиво изваян профил. Понесох се през стаята, доколкото ми позволяваха сандалите на висок ток. Непознатият водеше задълбочен разговор с мъж на средна възраст, но аз бързо овладях положението.
— Вие! — рекох. — Казаха ми, че сте фантастичен. Дано не ме разочаровате.
Отвлякох го до отворен прозорец и го заредих с цигари и с евтино червено вино. След 20 минути го оставих, защото имах вечеря с приятели.
На другата сутрин той ми позвъни, докато още се излежавах с тежък махмурлук. Да го наречем Хорас Екълс. Говори ми за любов. Хубаво е да си лежиш със силно главоболие, а в ухото да ти гука красив мъж. Разбрахме се да се видим на вечеря.
Неприятностите започнаха почти веднага. Първо се обади, че щял да пристигне един час по-рано. После — че нямало да пристигне по-рано. После пак се обади, че ще закъснее с половин час. И пак — че бил на ъгъла. Всъщност закъсня с 45 минути.
И дойде с колело.
Отначало не разбрах. Забелязах, че е малко по-раздърпан от нормалното (за писател) и че е леко задъхан, но го отдадох на собствената си персона.
— Къде искаш да вечеряме? — попита.
— Вече съм запазила маса — отговорих. — В „Елейн“.
Той направи гримаса.
— Мислех, че ще отидем в някое квартално заведение.
Аз го изгледах и казах:
— Не вечерям в квартални заведения.
За момент рискувахме да изпаднем в патова ситуация. Накрая Екълс изтърси:
— Но аз дойдох с велосипед, разбираш ли?
Обърнах се и изгледах противното возило, което беше завързано за един стълб.
— Не — отвърнах.
Не за първи път се сблъсквах с този манхатънски литературно-романтичен подвид, който бях кръстила „велосипедистите“. Преди известно време вечерях с един от най-известните „велосипедисти“, когото ще наречем просто г-н „Ню йоркър“. Редактор в едноименното списание29, той имаше вид на 35-годишен (макар да беше доста по-възрастен), безжизнена кафява коса и невероятна усмивка. Когато излизаше, никога не му липсваше компания от неомъжени жени, които не държаха непременно да публикуват нещо в „Ню йоркър“. Той е ласкател и е малко сантиментален. Сяда до теб и ти говори за политика, иска ти мнението. Кара те да се смяташ за умна. А после неусетно изчезва.