— Не.
— Трябва да отидеш. Наистина. Аз всяка година наемам вила. Всички ходят на Сейнт Бартс.
— Да — каза Кари.
На следващата им среща той беше размислил и не можеше да реши дали да отиде на ски в Гщад или в Аспен, или в Сейнт Бартс. Попита я къде е учила.
— В гимназията „Наяуг“ — отвърна Кари. — В Кънектикът.
— „Наяуг“ ли? — попита мъжът. — Не съм чувал за нея. Смяташ ли, че трябва да взема подарък за Коледа на бившето си гадже? Тя твърди, че ми е купила. Както и да е.
Тя само го погледна.
Все пак депресията й се поразсея за няколко дена, докато не осъзна, че мъжът вероятно няма да й се обади повече.
Два дена преди Коледа му позвъни.
— О, тъкмо излитам — каза той.
— Къде реши да отидеш?
— На Сейнт Бартс. Все пак. Ще има страхотен купон. От Л. А. ще дойдат Джейсън Моулд, филмовият режисьор, и приятелката му Стели Стайн. И ти да прекараш добре. Дано Дядо Коледа ти донесе много подаръци.
— Весела Коледа и на теб! — пожела му Кари.
Следобеда отиде на кънки и прави пирует след пирует насред пързалката, докато не ги изгониха, защото затваряли. Обади се на майка си.
— Идвам си — каза.
Заваля сняг. Качи се на влака на гара „Пен“. Нямаше места. Застана в коридора между вагоните.
Влакът прекоси Рай55 и Гринидж56. Снеговалежът се превърна във виелица. Подминаха и Грийн Фармс, и Уестпорт, а после мръсните промишлени градчета. Влакът спря, бурята го беше забавила. Пътниците се заговориха. Беше Коледа.
Кари запали цигара. Не преставаше да мисли за мъжа, за Джейсън Моулд и за Стени Стайн (която и да беше), как се излежават край басейна под синьото небе на Сейнт Бартс. Пият коктейли със сламки. Идват им гости на обяд. И всички си стройни, почернели и красиви.
Кари гледаше как снегът нахлува във вагона през цепнатини във вратата. Питаше се дали някога ще й потръгне.
Беше полунощ. Скипър стоеше пред прозореца в апартаменти си и говореше по телефона с Калифорния. Пред отсрещната сграда спря такси. На задната седалка се целуваха мъж и жена. После жената слезе, носеше дълго кожено палто и към 12 кашмирени пуловера, увити на главата си, а таксито потегли.
Беше Саманта Джоунс.
След две минути на вратата се позвъни.
— Сам — каза Скипър, — очаквах те!
— Моля те, Скипър, престани с детинщините! Дойдох само да ти поискам малко шампоан — отвърна тя.
— Шампоан ли? А нещо за пиене? — попита Скипър.
— Съвсем малко — рече Сам. — И гледай да не ти хрумне нещо. Например да ми сложиш екстази.
— Екстази ли? Не вземам наркотици. Дори кокаин не съм пробвал, кълна се! Боже! Не мога да повярвам, че си тук!
— Нито пък аз — каза Сам. Започна да се разхожда из хола. Да опипва вещите. — Знаеш ли, аз не съм толкова подредена, за колкото ме мислят.
— Защо не си свалиш палтото? — предложи Скипър. — Седни. Искаш ли да правим секс?
— Искам само да си измия косата — отговори тя.
— Може да я измиеш тук — каза Скипър. — След това.
— Едва ли.
— С кого се целуваше в таксито? — попита той.
— Поредният мъж, когото не искам или не мога да имам — отвърна Саманта. — Като теб.
— Мен може да имаш — възрази Скипър. — Аз съм на разположение.
— Точно така — каза тя.
— Шери — обади се мъжки глас от дневната. — Толкова се радвам, че дойде да ме видиш.
— Знаеш, че винаги идвам — отвърна Пакета.
— Ела. Приготвил съм ти подаръци.
Той се огледа в огледалото в мраморния вестибюл и влезе в хола. На дивана седеше мъж на средна възраст, пиеше чай и потропваше с крак, обут в италиански чехли, по масичката.
— Приближи се. Дай да те погледна. Виж колко си остарял за два месеца. Слънцето не ти навреди по време на почивката ни в Егейско море, нали?
— А ти си все същият — каза Пакета. — Винаги изглеждаш млад. Каква е тайната?
— Прекрасният крем за лице, който ми подари — отвърна мъжът. — Как се казваше?
— „Кийл“. — Пакета седна на ръба на един стол.
— Донеси ми още — помоли мъжът. — Часовникът у теб ли е?
— Часовникът ли? — попита Пакета. — Дадох го на някакъв бездомник. Все ме питаше колко е часът и аз реших, че му трябва.