— Едва ли — започна Кари.
— Дали пък не е получила религиозно просветление? — продължи Бъни. — Напоследък се случва. Много е шик.
— Както и да е, ненапразно се интересувам. Преди няколко години едва не се омъжих за тип като Джингълс — поясни бавно тя. — Въпросът още не е решен и вероятно никога няма да бъде.
— Да пием шампанско. Келнер! — щракна с пръсти. Пое си дъх. — Всичко започна след тежката ми раздяла с мъж, когото ще нарека Доминик. Той беше италиански банкер, европейски боклук, но се гордееше с това, а по природа беше като скорпион. Копие на майка си. Естествено третираше ме като боклук, а аз се примирявах, колкото и да е странно, нямах нищо против. Но накрая, когато бях изпила твърде много халюциногенен чай от гъби в Ямайка, разбрах, че Доминик в края на краищата въобще не ме обича. Но тогава бях различна. Съхранила бях красотата си — нали знаеш как по улицата ме спираха непознати и т.н. — и примерното си възпитание на момиче, израсло в малко градче в Мейн. Но вътрешно не бях добър човек. Нямах никакви чувства — душевни или физически. Не бях се влюбвала.
Живях три години с Доминик, защото, първо, той ме покани още на първата ни среща и, второ, имаше великолепен двустаен апартамент в предвоенен блок с изглед към река Ийст, както и голяма къща в Ийст Хамптън. Аз нямах пари, нямах работа — понякога правех дублажи и пеех песнички в телевизионни реклами.
И така, когато скъсах с Доминик — той разбра, че съм имала други връзки, и ме накара да му върна бижутата, които ми беше купил, — реших, че трябва да се омъжа. И то бързо.
Преместих се у една приятелка — каза Бъни — и след около две седмица се запознах с Дъдли в „Честър“ — бара за млади контета в Ийст Сайд. Само за пет минути успя да ме ядоса. Беше с очила, филцова шапка и костюм на „Ралф Лорен“. Устните му бяха влажни. Беше висок и слаб, имаше малка, безволева брадичка, очи като варени яйца и голяма подскачаща адамова ябълка. Сяда неканен на масата ни и настоява да почерни всички с мартини. Разправя тъпи вицове, подиграва се на дизайнерските ми обувки от кожа на пони. „Аз съм крава, муу!, обуй ме“, каза. „Извинете, но според мен сте по-подходящ за говеждо“, отвърнах. Стана ми неудобно, че ме виждат да говоря с него.
На другия ден естествено ми се обади. „Взех номера ти от Шелби“, поясни. Шелби ми беше приятел, далечен роднина на Джордж Вашингтон. Аз мога да бъда груба, но само до известна степен. „Нямах представа, че го познавате“, казах. „Разбира се“, отвърна. „От детската градина. Откакто беше тъпо хлапе.“
„Той ли? А вие?“, попитах.
Сбърках. Не биваше въобще да подхващам разговор. Преди да се усетя, вече му разправях как съм скъсала с Доминик, а на другия ден той ми изпрати цветя, „защото едно красиво момиче не бива да тъгува, че е изоставено“.
Обади се и Шелби. „Дъдли е страхотен“, каза.
„Така ли?“, попитах. „И кое му е страхотното?“
„Семейството му притежава половин Нантъкет57.“
Дъдли беше настоятелен. Пращаше ми подаръци — плюшени мечета, а веднъж и кошница вермонтско сирене. Звънеше ми по три-четири пъти на ден. Отначало ме дразнеше. Но след известно време свикнах с лошото му чувство за хумор и едва ли не очаквах с нетърпение да се обади. Той слушаше с възхищение и най-дребните подробности от деня ми например как съм се вбесила, че Ивон си е купила нов костюм на „Шанел“, а аз не мога да си го позволя; как един таксиджия ме изхвърли от колата, като запалих цигара; как пак съм се порязала, докато си бръснех глезена. Съзнавах, че ми залага капан, но още си мислех, че точно аз ще успея да се измъкна.
После пристигна поканата за уикенда — чрез Шелби, който ми се обади и каза: „Дъдли ни кани на гости на Нантъкет.“
„За нищо на света!“, отвърнах.
„Къщата му е хубава. Антична. На главната улица.“
„Коя?“, попитах.
„Мисля, че е от тухлените.“
„Мислиш?“
„Сигурен съм. Но като ходя, все съм скапан. Затова не помня.“
„Ако е от тухлените, ще си помисля“, рекох.
След десет минути ми се обади и самият Дъдли. „Вече купих самолетните билети“, каза. „И да, къщата ми е от тухлените.“
— Още не мога да си обясня какво точно се случи онзи уикенд. Може би заради алкохола или марихуаната. Или пък заради самата къща. Като бях малка, с нашите прекарвахме лятото на Нантъкет. Казвам така, но всъщност отивахме за две седмици на квартира. Спях в една стая с братята си, а родителите ми варяха омари на гореща плоча за вечеря.