- Как си, моето момиче?
- Благодаря, добре... Ти как си?
- Прекрасно! И умирам от глад. Хубаво ще си хапнем с теб, майка ти къде ли гладува във вражеска Италия...
Лола едва се усмихна на тъпата шега, загледана в „коневръза“, покрай който минаваха в момента. Дръпна се леко назад. Не искаше никой от колегите й да я вижда в мерцедеса. Не че не знаеха за кого е женена майка й, но не й беше приятно. Дали чичо Краси беше на работа и какво ли щеше да си помисли, като я видеше с този мъж, а не с баща й. Беше се облякла и гримирала така и по друга причина. Не искаше в ресторанта да си помислят, че е гадже на Колев. Това щеше да е отвратително.
Пристигнаха. Шофьорът пак й отвори вратата и тя тръгна след ходещия гордо изправен Орлин Колев. Салонният управител Стоев почти му се поклони и поздрави Лола по име изключително любезно. Беше изненадана, че знаеше името й. За чичо Краси не беше изненадващо, но този пък чак да го запомни...
Управителят също пишеше дълги разкази, в които влагаше целия си нереализиран белетристичен талант, само че те бяха документални. Разказваше за клиентите на ресторанта и нейното име фигурираше като второстепенен герой. Беше наблюдавал как израства пред очите му - детенцето, което веднъж падна във фонтанчето в градината и Стоев я извади, преди майка и баща й да я видят, беше станало голямо и красиво момиче, за съжаление с не много щастлива съдба. Надяваше се, че никога нямаше да му даде повод да пише лоши неща за нея. Не беше лош човек, просто беше безгръбначен.
Настани ги на дискретна четворка на терасата. Нямаше да пуска никого на съседните маси, за да могат другарят Колев и младата дама да вечерят на спокойствие. Чичо Краси се появи и сърдечно поздрави Лола, без да попита изобщо за баща й, което й се видя Странно и неприятно. Радваше се, че я вижда, от зимата не беше идвала. Последната й вечеря с баща й беше месец преди да избяга. Стана й страшно мъчно, после се ядоса. Дали пък наистина не мислеше, че е гадже на Колев? Все едно че никога не беше имала баща.
Колев на секундата си поръча голямо Джони черен етикет, а на нея кока-кола. В момента, в който чичо Краси се отдръпна от масата, втренчи поглед в нея. Гледаше я меко, особено меко, нямаше и следа от металните нотки в погледа му.
- Знам, че ти е мъчно, тук сте идвали често с майка ти и баща ти...
В гърлото на Лола заседна буца. Не искаше да реве пред него. Наведе очи, но гадните сълзи не я слушаха. Една се търкулна по бузата й. По дяволите!
- Миличка, ето, вземи... Не се притеснявай, ако ти се плаче, напълно те разбирам - подаде й носна кърпа. Лола не я взе и избърса очите си със салфетка.
- Благодаря, няма нужда. Съжалявам, не искам да плача.
Трябваше да се стегне и да не показва повече слабост.
Това беше непростимо глупаво от нейна страна. Предстоеше й тежък разговор.
- Лили, искам да си спокойна. Не съм те довел тук, за да те разстройвам, нито пък да ти говоря за осиновявания. Кажи сега какво ще вечеряш. Може би любимия ти котлет по московски или бифтек татар?
Лола се смръщи озадачено. Откъде знаеше, че това е любимото й ядене. Майка й много дрънкаше. Колев бързо разбра, че е сбъркал. Толкова беше свикнал с описанията на сервитьора за вкуса й.
- Веднъж си говорихме с майка ти кои са любимите ти яденета, за да знам какво да ти нося от стола на „Рила“. Каза, че никога няма да сбъркам с котлет по московски или татар. Така е, нали?
Лола кимна утвърдително. Знаеше и че обича коктейл от раци, който Маруся приготвяше чудесно вкъщи с домашно правена майонеза и консерва "Чатка" от Съветския съюз. Лола обичаше да чисти прозрачните фини кости на раците, които приличаха на пластмасови, като в процеса на чистене изяждаше доста от тях и от майонезата.
Колев поръча два коктейла, котлета й, а на себе си шницел по виенски. Лола го наблюдаваше тайно и не можеше да повярва, че се държеше така с нея. Беше направо мил, но не биваше да му вярва. Хранеха се в мълчание. Той свърши пръв и доволно бутна високата стъклена чашка встрани. Чичо Краси веднага долетя и я махна от масата.
- Много вкусно и вредно. И майонезата, и раците повишават холестерола, което, разбира се, е зле само за мен, не и за младо момиче като теб... Лили, какво те мъчи, моето момиче? Искам да кажа, има ли нещо извън... всичко, което ти се случи...
Тонът му беше лишен от всякаква агресия, почти бащински. Последната лъжичка приседна в гърлото й, едвам я преглътна. Сега беше моментът да каже това, което мисли.