Генералът слушаше безизразно, отвори един шкаф, вграден в ламперията на стената, и извади бутилка „Джони Уокър“, черен етикет. Наля щедро на Колев и на себе си.
- Да пием по едно, не се ядосвай... Ще го оправим, само да смее да си отвори устата... Не го мисли сега, радвай се на красивата си жена, пък и неочаквано внуче ще имаш! Голям късметлия си, ей! Наздраве!
Тежките чаши от гравиран чешки кристал звъннаха и двамата мъже отпиха големи глътки. Колев обаче не го свърташе, не това искаше да чуе. Стана прав, заразхожда се напред-назад по мекия персийски килим. Отпи още една голяма глътка, спря и се втренчи във Везенков.
- Защо да чакаме, Боре?
Везенков се засмя и отпусна възела на вратовръзката си.
- Орлине, не може да избием всички невъзвращенци все пак. Знаеш, че струва много пари, огромна организация е, за всеки от тях трябва да вербуваме хора оттатък, а вербуването означава да намериш смели и алчни продажници, знаеш как е... Пари се намират, но смелостта е рядкост.
Колев го погледна с тежък поглед, смръщи вежди. Генералът нещо не дооценяваше ситуацията. Каква беше тази мекушавост.
- Знам, но това, което сега ни излиза скъпо, някой ден може да ни коства всичко.
- Да изчакаме - меко, но категорично отговори Везенков и изпи на екс питието си, давайки знак, че разговорът е приключил.
- Другата седмица сме на лов, нали?
Колев също метна уискито си на екс.
- Естествено... Ще ти звънна в сряда да се уговорим къде и с кого. Бие ми се глиган.
Излезе от Министерство на вътрешните работи и се опита да си поеме дълбоко дъх. Августовската жега беше плътна като в сауна. Освободи шофьора си, имаше нужда да се поразходи. Тръгна по „Паренсов“ към Парка на свободата, зеленината и прохладата щяха да му помогнат да се успокои.
Нищо че генералът в момента му отказваше, беше му го вкарал вече в главата. Везенков и Колев бяха от един партизански отряд и си вярваха безрезервно. Щеше да го послуша, просто трябваше да го пообработва малко по-настоятелно. Нервите бяха напълно излишни. А след вечерята в Руския малката курва беше омекнала, дори като че ли го беше харесала. От тази мисъл пак му стана приятно, изведнъж се почувства направо прекрасно. Още една-две такива вечери, докато Маруся я нямаше, и щеше да се пречупи. Нямаше как да не й допадне стандартът, който той беше осигурил на двете с майка й. Щеше да се прибере обратно при него, имаше нужда от мъж, не само от баща си.
Беше започнало да му доставя удоволствие да й угажда, видя колко приятно й стана, като й даде любимия й черен шоколад. Щеше да й го купува редовно от „Рила“. И апетитът й щеше да се върне. Това беше най-важното в момента. Детето трябваше да се храни нормално чрез нея. С кавалерство и топлина щеше да я накара да почувства глад не само за обич, но и за храна. Хладилникът беше пълен с луканка, западногермански салами, крехко телешко бон-филе, което не се намираше по магазините, различни горчици, които също никога не можеха да бъдат намерени в „Хранителни стоки“ Малката курва трябваше да бъде угоена, за да роди хубаво и силно българче. При тази мисъл Колев почувства още по-силен прилив на енергия. Съдбата му беше предоставила възможност да разбере какво е да си баща. Това беше прекрасно. Заслужаваше го.
25.
Колев се прибра вкъщи в добро настроение от приятните размисли за бебето. Неговото внуче. Отвори хладилника, нищо вътре не го съблазняваше. Може би вече не бива да пуска жена си за дълго в командировки. Липсваше му готвенето й, беше царица на леките и здравословни ястия, от които не се дебелееше. Изобщо всичко, което жена му беше научила от предишното си семейство, колкото и да му беше неприятно да го признае пред себе си, му харесваше.
Застана в средата на хола, пусна телевизора и остана да стърчи, загледан в „Семена в браздите“. Каква скука. Загаси го. Какво ли правеше малката сама в онзи ужасен апартамент? Реши пак да я покани на вечеря. И двамата бяха гладни, а в нейния хладилник сигурно нямаше нищо.
- Ало, Лола...
От другата страна пак имаше секунда мълчание. Винаги се стряскаше, когато го чуеше. Това му харесваше. А Лола се изненада, че Колев я нарече Лола. Какво пък искаше сега?
- Да, чичо Орлине...
- Гладна ли си?
- Хм... не, стига сте ме карали да ям...
- Знаех си, че така ще отговориш - той се засмя дружелюбно, игнорирайки отговора й. - Гладна, не гладна, идвам да те взема да ходим на ресторант. Ще те водя на хлад и въздух в „Под липите“.