- Благодаря, Орлине, от вълнение ми стана студено... Не мога да повярвам, страшно ти благодаря...
Тонът му стана почти строг. Изведнъж Лола напълно загуби ориентир. Не знаеше какво се случва, знаеше само, че майка й я нямаше за подкрепа, почувства се сама и уплашена. Страхът я превзе, беше съвсем сама с този чужд и опасен мъж.
- После ще ми благодариш. Сега да ти обясня някои неща. Не се заблуждавай, че това променя нещо. Трябва да знаеш, че издействах с големи връзки, залагайки доброто си име, от време на време да получаваш новини от баща ти. Знам колко важно е това за теб и за здравето ти...
Да, здравето й, моментално с горчивина си помисли Лола. Колев не се интересуваше от нея, тя трябваше да е здрава заради внучето „му“.
Веднага смени тона. Трябваше да я успокои. Да не загуби малкото трудно спечелено доверие.
- Не се страхувай от мен, моля те. Искрено ти съчувствам за начина, по който загуби двама близки хора едновременно. А и трети, да не ти напомням за онова лайно Тенев... Затова и направих невъзможното, за да знаеш, че баща ти не те е забравил, колкото и да не одобрявам, че те изостави. И заради какво? Заради едно материалистично общество без човешки ценности. Аз не бих постъпил така. Сега за мен най-важното е да си щастлива, защото сме семейство. Ето,заповядай!
Погледът му отново беше омекнал, гледаше я с цялата нежност, на която беше способен. Ръката му плъзна плика към нея. Лола не го взе, стана от стола и го прегърна. Сърцето му пак заби учестено. Може би имаше шанс дори да го заобича. Беше преценил правилно.
- Нямам думи да ти кажа колко ти благодаря, чичо Орлине, просто... ще умра от радост! Ще го прочета вкъщи...
Лола се върна на стола си и изведнъж се разтресе от рев. Мъката, която беше събирала толкова време, се отприщи и тя не можеше да я спре. Прибра писмото с треперещи ръце в чантата си. Колев скочи, виждайки любопитните зли погледи на хората от околните маси, прегърна я и даде знак на сервитьора, че си тръгват. Изведе я бързо от ресторанта и седна до нея отзад в мерцедеса. Там тя се разхлипа на свобода. Не й пукаше какво мисли шофьорът.
- Ох, не мога да спра... Не знам какво ми стана...
Погали я по главата. Подаде й носната си кърпа с монограм ОК. Не само баща й беше „цивилизован“, както „те“ обичаха да казват. Този път тя я взе.
- Не се притеснявай, поплачи си...
Лола се изсекна и се облегна назад. Огледа се и видя, че шофьорът не кара надолу към центъра, а нагоре, към блока на Орлин.
- Страшно ти благодаря, но искам да си го прочета вкъщи...
Колев незабележимо стисна зъби, преди да отговори. Щеше да е добре в този момент да е около него, ако не пред очите му, то поне в дома му. Нямаше нужда от повече свобода, щеше да й се отрази зле.
- Не е ли по-добре да не си сама тази вечер?
Погледна го умолително и сърцето му пак трепна от жал към нея. Беше трогателна с подутия си нос, очи и устни. Спонтанно я придърпа към себе си и я прегърна през раменете. Усети как тялото й се опъна в ръцете му, но не го отблъсна. Заля го топлина и като че ли цялото му същество се изпълни с живот. Нежният й бял врат с малката бенка беше пред очите му. Това обаче беше забранено. Всичко, което беше слабост на духа и тялото, беше забранено. Овладя се.
- Не, чичо Орлине, искам да съм си сама, няма проблем, не се притеснявай!
И се отблъсна от него. Колев усети леко мазохистично удоволствие от празнотата, която тялото му изпита от отдръпването й. Така, така... Колкото по-трудно беше, толкова повече му харесваше.
- Добре, щом така ще ти е по-добре, ще те оставя у вас. Васко, карай към „Крум“...
Тайно погледна нежния й профил. Беше се успокоила и гледаше напред със светнали очи. Усети погледа му и се обърна към него с грейнало от усмивка лице. Изведнъж си даде сметка, че никога не беше виждал Анастасия да се усмихва. А усмивката й сигурно е била не по-малко красива от тази на внучката й. Почувства се глупаво, недопустимо щастлив.
- Утре ще ми се обадиш веднага като се събудиш, нали?
Лола закима утвърдително.
- Разбира се! Не знам как да ти благодаря... не очаквах, честно казано... Бях съвсем загубила надежда... Завинаги ще съм ти признателна, чичо Орлине!
Изпрати я до входа, прегърнаха се на сбогуване, всякаква принуденост беше изчезнала от поведението й. По тялото му мина ток от допира на гърдите й. Бяха големи, твърди и прекрасни.
Тръгна си към къщи, изпълнен с оптимизъм и чувство за непобедимост. Планът му работеше. Мерцедесът се движеше бавно под клоните на кестените, зеленината беше скрила грозотата на сивите софийски сгради, денят беше дълъг, в колата беше съвършено тихо, животът беше прекрасен. Кръвта му се беше събудила от дълъг сън.