Страхът от мрачните, студени коридори беше изместен от страх дали щеше да успее да гледа детето си добре. Толкова много неща не знаеше, но едно беше сигурно -трябваше да бъде силна. Реши да изброи нещата, които не знаеше.
Не знаеше кога ще види баща си, не знаеше дали някога ще срещне истинската любов, не знаеше как ще живее в общество, просмукано от враждебност, не знаеше как щеше да направи от детето си силен човек, а после не знаеше дали то щеше да е щастливо в свят, в който силната индивидуалност предизвикваше омраза и завист. Не знаеше нищо, освен че беше съвършено сама. Страхът от тъмното и призраците от миналото бяха несравними със самотата. Не се заблуждаваше, че майка й можеше да я преведе през това царство на Хадес - знаеше, че Маруся беше част от мрака, колкото и да я обичаше. Чувстваше се като Персефона от любимите й „Старогръцки легенди и митове“, но една друга Персефона, останала завинаги затворник на долния свят. Колев нямаше никога да я пусне в горния, майка й щеше да бъде на негова страна. И писмото от баща й всъщност нямаше никакво значение, колкото и добронамерен да изглеждаше жестът.
Денят й мина в ступор.
30.
На следващата сутрин Лола застана пред библиотеката на Анастасия, загледана замислено в едно шкафче, което винаги беше заключено. Беше дошъл моментът, в който зависеше само от нея дали ще научи тайните на баба си. От малка изгаряше от любопитство да види какво има вътре, но баба й беше непреклонна. Това беше забранена зона. Как си позволяваше да крие нещо от нея, любимото й внуче, за което беше готова на всичко! Лола изгаряше от любопитство. Не беше честно!
- Какво има там, бабо? Искам да видя, моля тееееее!
Беше й се молила безброй пъти през годините и все се надяваше, че някой ден тя ще се смили, ще извади ключето, ще го пъхне в ключалката и ще й покаже скритото съкровище. Но Анастасия наместваше небрежно очилата на носа си и се зачиташе още по-дълбоко, или пък се забързваше в изпълнението на домашните си задачи. Отговорът винаги беше крайно незадоволителен за внучката й, която обичаше да проучва всичко и да разкрива мистерии, без да подозира, че някой ден знанието ще я направи повече нещастна, отколкото свободна.
- Нищо интересно за деца, миличко... - отговаряше разсеяно Анастасия. - Разни документи, скучни неща, няма картинки, нито книжки, няма нищо за теб, повярвай ми.
Само че този отговор никога не прозвуча убедително за Лола, а точно обратното. Заключеното шкафче беше трън в очите й и рано или късно щеше да разбере какво толкова има вътре. Когато порасна, реши, че може би баба й е преживяла някоя тайна любовна история, за която не искаше никой да знае. Какво друго толкова пък, освен нещастна любов, можеше да се крие така старателно.
Анастасия я нямаше, а ключът не беше на връзката с ключове в чантата й. Нямаше го никъде наоколо. Лола стърчеше пред библиотеката глупаво и колкото и да беше любопитна, не намираше сили да започне претърсването. Трябваше да се докосне до вещите й, да рови в гардероба и чекмеджетата, да размести идеално подредените и винаги добре изгладени и сгънати блузи и жилетки, да вдиша аромата й, да изпита почти физически присъствието й. Беше й писнало да е депресирана. Ясно беше, че болката беше агресивна и всепоглъщаща. Гонеше я, а тя седеше отстрани мълчаливо и я наблюдаваше, без да отмества поглед, като някаква студена и безмилостна кучка.
По дяволите, интуицията й казваше, че е по-добре тя да отвори забранения шкаф, отколкото да го направи майка й. Ако не намереше ключа, трябваше да го разбие.
Започна от гардероба, прерови всички ъгли, чекмеджета с чорапи и бельо, мина към малкото й бюро, където държеше важни за семейството им документи като акта за раждане на Стефан, заедно с акта за раждане на съпруга й Стоян и този на Анастасия; семейството беше заедно поне на документи. В смъртния акт на дядо й не пишеше нищо за начина, по който беше умрял. Беше се появил на този свят съвсем легално, след което беше убит. Другарите смятаха, че на врага се полага документ за смъртта му, но без детайли. Искаха да изтрият съдбата му така, все едно че не е съществувал.
31.
Лола се опитваше да съвмести в себе си идеята за дядото, който беше виждала само на снимка, с неясната позиция на майка й по въпроса. Въпросът беше трябвало ли е наистина дядо й да бъде убит, или не? С какво толкова е бил лош и опасен? Баща й казваше, че не само че не е бил лош и опасен, но и че убийството му е престъпление. Маруся винаги мълчеше. Само веднъж беше избухнала, че е жестоко от страна на Стефан да я поставя между чука и наковалнята по този въпрос. Тя също би искала Лола да има двама дядовци, но ги няма по независещи от Маруся обстоятелства, и да спрат да й натякват неща, за които няма вина.