Разходи се из апартамента, оглеждайки къде би могла да го скрие най-добре. Паркетът скърцаше, в тишината на тъмните коридори и стаи с мебели, покрити с бели чаршафи, се чуваше само дишането й. Към призраците на миналите собственици се беше добавил и собственият й призрак от миналото. Всъщност нея изобщо я нямаше и цялото й минало беше абстрактна идея, измислен от някого сценарий незнайно защо.
Спомни си как, когато майка й и баща й правиха ремонт, майсторите трябваше да изчегъртат стените. Маруся беше изразила приглушено възхищение от един много долен слой, изскочил под мазилката. Бяха някакви тъмночервени тапети със златни рози върху тях, които новите собственици, настанени от Народната власт, не си бяха направили труда дори да свалят от стената, а бяха мазали профански директно отгоре, върху тази изящна красота. Баба й не пожела да коментира, а баща й се вбеси.
- Твоите хора, Мери. Унищожение на всичко елегантно и красиво! Ако имах избор, нямаше да живея в този апартамент... Понякога се чудя, нямаше ли да ти бъде приятно да живеем в семейната ни къща, да имаме слуги и да не се налага да висиш на опашки за всяко елементарно нещо?
- Не, нямаше да ми е приятно, аз не съм експлоататор на чужд труд - раздразнено отговори Маруся.
- Не си експлоататор, но нямаш проблем да сме натрапници в чужд дом, отнет от собствениците му така, както беше отнет домът на родителите ми... Това е дълбоко сбъркано...
- Сто пъти ти предложих да купим нов апартамент, но ти не искаш, повече не желая да слушам!
- А не, в тези нови боклуци с ниски тавани няма да отида...
Маруся не дочакваше края на монолога на мъжа си и напускаше стаята демонстративно. Лола беше малка, но споменът за тапетите със златни рози и историята около тях остана в нея завинаги. Ако бившите собственици бяха живи, а не убити като дядо й, сигурно бяха проклели семейството й. И въпреки че не вярваше в такива глупости, тази клетва й се видя напълно възможна. Може би не беше клетва, а възмездие върху най-малко виновния, внучката на комуниста Цеко Доков, която по зла ирония беше и внучка на „фашиста“ Стоян Карамихов. И тази клетва я беше застигнала. Сигурно някой някъде злорадстваше, че тя вече никога няма да види баща си и щеше да бъде самотна майка, без любов и топлина от съпруг, а детето й щеше да е внуче на чужд човек. И призраците, и живите можеха да бъдат доволни - беше нещастна. Несправедливостта, връхлетяла тези анонимни хора, произвеждаше несправедливост.
Сега пък трябваше да намери къде да скрие пистолета. Беше немислимо да го вземе в апартамента на Орлин Колев. Стигна до банята. Плочките бяха бели, евтини, грозни и силно пожълтели. Със сигурност старите плочки са били красиви като тапетите в онази стая. Представи си как новите обитатели след Девети са ги разбивали, само и само да не остане и прашинка от живота на мръсните фашисти. Нямаше съмнение, че този апартамент и всички от тази сграда са били „фашисти“. Само бидето на някогашните собственици беше останало, личеше си по кранчетата. Такива кранчета сега нямаше. Пък и в новите апартаменти нямаше бидета.
Там, където някога е имало елегантен полилей или аплик, сега висеше черна жица, от която мижаво светеше гола прашна крушка. Ваната беше махната от някой - вероятно бе определена като буржоазна отживелица. Да лежиш потънал в пяна и топлина, беше буржоазна глупост.
Бавно напредваше из апартамента с пистолет в ръка, нещо, което й се видя толкова абсурдно, че чак я развесели. Килерът над тоалетната в банята беше идеално скривалище. Майка й я беше гнус да се рови в него и никога нямаше да го направи сама, а щеше да я извика тя да се качи вместо нея. Отиде в кухнята да потърси плик и хартия, в които да увие валтера. Стъпваше внимателно, защото там често се разхождаха огромни, черни хлебарки. Цялата сграда беше пълна с хлебарки. Изпитваше ужас, че ще стъпче някоя, а после трябваше да я събира със салфетка, което беше отвратително. Една хлебарка бързо се шмугна в килера, в който държаха храна. Баба й беше казала, че той някога е бил слугинско стълбище, впоследствие запушено на всеки етаж за нуждите на настанените нови обитатели, които не експлоатираха хората, както беше обяснила на малкия Ротшилд в Париж. Нямаха слуги, защото бяха комунисти, съответно нямаше нужда от слугински стаички и стълбища.