В момента не чувстваше нищо. Сърцето й се беше обвило с лед, все едно че Снежната кралица я беше целунала. Това беше добре. А детето в нея просто нямаше шанс. Не му беше писано да живее. Нямаше и защо да живее в свят, изграден от страх и опасни тайни. Живот на всяка цена не му беше необходим.
Почувства се свободна и силна не със силата и свободата, които нейната баба й пожелаваше, но това бяха единствените сила и свобода, които бяха възможни в тази ситуация. Нямаше какво да губи.
Най-важното сега беше да не си изпуска нервите. Да не изпада в депресия. А депресията стоеше пред нея, втренчена в нея с огромните си тъжни, черни очи. Всеки момент щеше да посегне и да вземе ръката й, щеше да я прегърне, нежно щеше да погали косата й и да й прошепне, че само двете са останали на този свят, сам-сами, никой друг не се интересува от нея, само тя, най-милата, най-тъжната, най-онеправданата, най-излъганата, най-самотната, най-невинната, най-наивната, най-страдащата. Депресията обеща, закле се в Мрака на всички мракове, че никога няма да я изостави. Никога. Може да разчита на нея. Винаги ще бъде готова да я вземе в обятията си, да я накара да се отпусне, да се размаже, да потече от самосъжаление и отчаяние, да плаче, без да може да спре, да се чувства слаба, да се превърне в слузта на земята, разлигавена пихтия от самосъжаление.
Това чувство беше по-лошо от смъртта. Лола знаеше, че Колев и хората около него се хранеха със слабостта и страха на другите. Те бяха вампири, които забиеха ли кътници в жертвите си, не ги пускаха, докато не изцедяха от тях и последната капка кръв. И така жертвите им се превръщаха във вампири по техен образ и подобие.
Съвременните подобия на Дракула не бяха измислица, те съществуваха сега, тук, в България, макар и да не бяха безсмъртни. Те не вярваха в безсмъртието, а в безсмъртието на страха. И един от тях искаше кръвта й и кръвта на детето й за себе си. Нямаше да я получи обаче. Тя щеше да умре, преди да я превърнат в една от тях. И детето си никога нямаше да им принесе в жертва. Само през трупа й.
Мъртвите не можеха да бъдат притежавани.
36.
Всичките кървави планове на Лола бяха напълно безсмислени и подобаващо за възрастта й наивни, но те бяха единственият й източник на сила. Вампирите, пистолетите, взривовете, самоубийствата, убийствата, отмъщението бяха почти американска кинореалност, която тя създаваше в главата си, за да оцелее. Действителността беше плоска, безцветна, сива, на пръв поглед нормална, но под повърхността й течеше антрацитената и лепкава река на страха, която завличаше всичко по пътя си. Единиците смели хора бяха пращани в лагери, за които не само Лола не знаеше. Повечето българи също не подозираха за съществуването им. Дори и без това знание, без подозрението, че съществуват такива места, на никого не му минаваше през ум да се противопостави на страха си, а чрез него и на тези, които го създаваха. Производителите на страх бяха твърда, добре организирана, амбициозна прослойка от първо поколение политици, убедени в правотата на каузата си, както и в нейната ненарушима и вечна цялост. Орлин Колев беше типичен техен представител. Народът беше лесно управляемо, наплашено стадо, което дори харесваше затвора си.
Въпреки хаоса в душата й, планът за действие постепенно се избистри. Оставаха два дни до завръщането на Маруся от командировка. Лола щеше да направи всичко възможно да я убеди да напусне Колев. Въпреки предупрежденията на баба си, щеше дори да й даде да прочете писмото й. Трябваше да знае всичко, все пак й беше майка и може би щеше да разбере, че съпругът й не е това, за което се представя. Беше длъжна да я предупреди. Но какво щеше да се случи след това, Лола не знаеше. Беше наясно единствено че в момента няма друг избор, освен да се надява, че майка й ще вземе нейната страна. Междувременно щеше да се държи с Колев, все едно че нищо не е станало. Щеше да е мила, усмихната и сговорчива. Щеше да се оставя да я глези, да слага ръката си около раменете й, да й носи шоколади, да й разказва истории от младостта си. Щеше да понася всичко това с дълбоко скрита погнуса.
При тази мисъл почувства огромна, всепомитаща мъка. Сълзите й потекоха неконтролируемо. Колкото и да стискаше зъби, не можеше повече да сдържа отчаянието си от тоталната безизходица, в която се намираше.
Зарови глава във възглавницата на баба си и плака, докато не заспа от омаломощение.
37.
Маруся пристигаше с вечерен полет от Рим и Колев реши, че би била най-щастлива, ако я посрещнеха заедно с Лола. Не беше чувал милата на сърцето му малка курва от два дни. Тя звучеше спокойно, макар и отново леко хладно. Но явно така щеше да бъде, докато я спечелеше напълно на своя страна. Беше му обещала, че с прибирането на майка си и тя ще се прибере при тях в „Изток“. Каза й направо да вземе багажа със себе си на път за летището.