- Разбира се... Тебе чакахме, в интерес на истината. Лола да каже кога иска.
„Ще повърна, ще повърна, ще повърна...“, помисли Лола, усмихвайки им се с най-фалшивата усмивка, на която беше способна.
- Добре съм, всичко е наред, даже имам малко по-добър апетит. А бебето си рита от време на време...
- Браво! Само така, Лоли!
Трябваше да издебне кога да каже на майка си, че трябва да се видят насаме в стария апартамент.
38.
Вечерята в Руския клуб мина по познатия сценарий. Поклони, хвърчене на сервитьорите, наздравици за нея, за бебето, за семейството. Гледаше радостта на майка си с добре прикрита горчивина, смесена с яд. Знаеше, че няма да трае дълго. Не можеше да я понася, но си повтаряше, че не бива да забравя, че тя не знае нищо и няма представа за връзката на Колев със семейството й.
Прибраха се в отлично настроение. Лола изчака Колев да отиде в банята, за да каже на майка си, че иска да се видят тайно насаме в стария апартамент. Маруся завъртя очи от отегчение. Лола се ядоса на секундата, но се овладя. Не биваше да я съди, нямаше как да знае за какво е тази среща, мислеше, че е пак някоя прищявка на „непредвидимата й дъщеря“.
- Майче, за какво да ходим в апартамента? Като искаш да си говорим насаме, да излезем двете на вечеря утре, какъв е проблемът?!
Колев пусна водата в тоалетната. Лола й направи знак да говори тихо.
- Моля те, мамо, ще разбереш! И не искам да е вечерта, а през деня, защото не искам Орлин да знае, че отиваме там... Моля те, нека да е тайна между нас, много е важно, повярвай ми!
Колкото и да й беше неприятно, Маруся нямаше друг избор, освен да се съгласи с молбата на дъщеря си. Все нещо трябваше да не е наред, по дяволите! Това дете все си създаваше проблеми, а покрай себе си ги създаваше и на другите.
- Добре, ще дойда с теб на преглед и после ще кажем, че отиваме да се разходим по магазините.
- Супер! Благодаря, мамо...
И в рядък прилив на нежност Лола прегърна майка си и я разцелува точно когато Колев влезе при тях в хола.
- Така ги искам моите момичета! - доволно изкоментира той. - Хайде сега по леглата, че утре имам тежък ден... Впрочем, Лола, ти си гледай телевизия, прави каквото искаш, но майка ти ще я отвлека.
- Няма проблем, и аз след малко ще лягам, лека нощ!
- Лека нощ, мила!
Разцелуваха я, преди да се оттеглят в спалнята, и най-накрая остана сама. В апартамента на най-големия си враг. Ситуацията беше толкова абсурдна, че дори не я беше страх. Само сърцето й заби учестено, представяйки си утрешния разговор. Той щеше да реши всичко. Беше на живот и смърт. Или майка й щеше да разбере и да измислят двете как да се спасят от Колев, или...
39.
Облечена в красива копринена тъмносиня нощница, обточена с фина дантела, Маруся прегърна щастливо великолепния си съпруг и уморена от щастие, бързо заспа. Имаше здрав сън, спеше дълбоко и никога не помнеше какво сънува, ако изобщо сънуваше. В по-добрите дни на семейството Стефан и Лола си правеха майтапи с нея, като слагаха в ръката й стотинки, или химикалка, или бонбон и тя се събуждаше с всякакви малки предмети в шепата си, без изобщо да е усетила кога са й ги сложили.
Колев измъкна ръката си изпод главата на Маруся и я настани внимателно на нейната възглавница. Не му се спеше, беше превъзбуден и реши да вземе приспивателно, иначе нямаше изгледи да заспи скоро, а утре имаше важни срещи, за които трябваше да е във форма.
Постепенно приспивателното го унесе. Започна да пропада в дълбок тунел, който изглеждаше като гигантски небостъргач с дупка в средата. Плъзгаше се надолу към светлината на дъното му, минавайки край безброй светещи прозорци, през които за секунди зърваше силуети на кора, живеещи в малки клетки. Да, това бяха клетки. Някои от хората стояха до прозорците напълно безизразни. Всъщност лицата им излъчваха омраза. Те чакаха да видят как Колев пропада все по-надолу в тунела. Мразеха го. Нямаше съмнение.
Изведнъж светлината от дъното започна да се увеличава и да става все по-ярка. Скоростта, с която прелиташе покрай клетките, се увеличи, стомахът му се обърна и дъхът му секна от шеметното пропадане, но странното беше, че не го беше страх, а знаеше, че на края на тунела е неговото спасение.
Светлината избухна като ядрена бомба. Колев видя как стълбът й се издига все по-широк и все по-високо над земята, а облакът, тръгващ от него, бързо се разраства. Всичко щеше да бъде унищожено, хората в тунела отдавна бяха мъртви, нямаше и защо да бъдат спасявани. Той внезапно се озова в центъра на облака, облян в топла слънчева светлина, която го заслепи в първия момент. После усети под тялото си топлата земя, мирис на трева и цветя, чу жужене на пчели, чуруликане на птички, над него небето беше яркосиньо, без нито едно облаче. Това като че ли беше раят, в който не вярваше.