40.
Въздухът вече тежеше от горещината, въпреки че беше едва 9 часът. Маруся настояваше Лола да закуси с препечена филийка и плодове, а на Лола й се гадеше не от бременността, а от това, което й предстоеше днес. Беше бременна в шести месец, а мислеше за самоубийство. Приятелите й бяха с гаджетата си, животите им бяха нормални, имаха родители и любов. Тя не само че нямаше нищо, а и беше на ръба на самоубийство. Не беше спала цяла нощ, чувстваше се ужасно объркана. И й беше напълно безразлично какъв щеше да е полът на детето й. Днес щяха да разберат и това. И какво от това? Писмото от баба й беше обезсмислило всичко.
- Хайде, моля те, не се дръж като бебе, изяж си филията! След десет минути Васко ще е долу.
- Ти не се дръж с мен като с бебе, не ми се яде!
Стана рязко, взе си чинията и изхвърли филията. Маруся свърши с грима си, огледа се доволно и реши да не бъде строга с дъщеря си. Не й беше лесно, трябваше да е по-мека с нея.
- Хайде, мило, че нямам търпение да видим какво ще ни е детенцето!
- Какво ще МИ е детето. Аз пък имам търпение - тросна се Лола и тръгнаха към болницата. Едната едва сдържаше възбудата си от предстоящата радостна новина, а другата едва потискаше отчаянието от предстоящия разговор.
41.
Черният мерцедес днес й се видя като катафалка. Не искаше да говори с майка си и обърна лице към стъклото. Хората на светофарите гледаха безизразно, свикнали да крият чувствата си. В момента, в който мерцедесът спреше на червено, минувачите за секунда втренчваха и светкавично отместваха погледи от прозорците му, опитвайки се да разберат коя щерка на член на Политбюро или ЦК седеше на задната седалка. Бяха прави да я мразят.
Мерцедесът изолираше перфектно шума отвън, който днес беше по-далечен и враждебен от всякога. Отчуждеността и студенината на заобикалящия я свят в момента бяха така болезнено осезаеми за Лола, че тя преглътна сълзите си, за да не ги видят майка й и шофьорът. Какво ли мислеше за нея това добре възпитано ченге? Нямаше никакво значение.
Днес обаче хората по улиците не я интересуваха. Така или иначе, те биха се радвали на капана, в който беше попаднала. Маруся дрънкаше някакви глупости за бебето, които Лола не чуваше. Войникът на пропуска на Правителствена болница козирува, бариерата се вдигна и мерцедесът спря пред самия вход.
Заради Колев Лола и майка й бяха обект на извънредни грижи от страна на персонала. Знаеше, че тези грижи са благодарение на човек, който ненавиждаше семейството й.
И в момента нямаше друг избор, освен да ги приеме. Не беше нищо повече от парче месо на задната седалка на колата на опасен мъж.
Коридорите на болницата бяха пусти както винаги. Мазно усмихнатата сестра я покани в кабинета на професор Каназирев, близък приятел на Орлин Колев и един от най-добрите гинеколози на републиката. Маруся понечи също да влезе.
- Не, ти чакай тук.
Беше категорична. Това беше наказание към майка й. Щеше да научи пола на бебето, когато тя реши да й го каже. Искаше да я мъчи. Да я види уязвена, наранена и слаба. Мразеше я. Маруся едва прикри разочарованието си, усмихна се малко тъжно, преценила, че не бива да се карат пред персонала.
- Добре, както искаш...
Професорът беше хубав мъж с преждевременно побеляла гъста коса, който се отнасяше към Лола с професионалното безразличие на човек, който всеки ден разглежда вагините на жените на най-важните мъже на България. Не се срамуваше да разтвори крака пред него, дори й беше приятно, защото беше един от малкото хора, които я гледаха в очите с истинска грижа към нея, макар и за няколко секунди.
Каназирев мажеше студения гел върху корема й, загледан в ехографа. Разхождаше уреда, спирайки и натискайки на местата, където новият живот беше ясно видим. От екрана се чу все по-силно бързо туптене. Когато чу биенето на сърцето на детето си, вместо да се почувства щастлива, Лола се усети още по-сама. А то биеше бързо-бързо, като на птиче. Сега до нея трябваше да е татко й, не майка й. Ако баща й не беше заминал и ако баба й не беше починала, ако Колев не беше мъж на майка й, ако тя не беше прочела това писмо, ако нищо не се беше променило, щяха да се приберат вкъщи и да си говорят дълго за този вълшебен миг. Тримата заедно щяха да бъдат толкова щастливи. Но „ако“ беше най-глупавата и безсмислена дума на света. Реши повече никога да не я употребява. Няма „ако“. Всичко е такова, каквото е.