Професорът махна уреда от корема й и я погледна със съчувствие. Изглеждаше искрено загрижен за нея, но какво означаваше „искрено“, когато беше приятел на Орлин Колев?
- Много ти се е насъбрало, моето момиче, но не мисли за миналото, а за здравето на детето си. Трябва да се храниш, а не да плачеш! То има нужда да си силна, само не може да се оправи... Плодът е под нормата, трябва да наваксаш... Как си с апетита?
Лола поклати глава отрицателно, нямаше сили да отговори. Направи жалък опит да се усмихне.
- Не ми се яде...
- Сестра, донеси чаша вода, моля!
- Може ли пак да видя?
- Разбира се. Но трябва да се храниш, разбери, че ще навредиш на детето си... За да нямаш черни мисли, ходи на кино, разхождай се, срещай се с приятели, всичко ще се подреди, само ти да си здрава. Чичо ти Орлин е много загрижен за състоянието ти. Хайде, стига плака, виж какво хубаво нещо ти предстои...
Лола изпи наведнъж чашата с вода и се поуспокои. Каназирев отново заразхожда уреда по корема й. Сърцето на детето й биеше силно и категорично.
- Виж му крачето, ето го... Виждаш ли?
Кимна с глава утвърдително. Краче. В нейния корем. Беше абсурдно. Хем го виждаше, хем се чувстваше безкрайно далече от собственото си тяло и детето в него.
- А сега ще ти кажа дали ще е момче, или момиче. Искаш ли? Чичо ти Орлин каза, че днес за това идвате.
Гняв обзе Лола. Колев следеше всяка нейна крачка, организираше всичко и дори и тя да не искаше той да знае какво ще е детето й, този лекар щеше да му каже.
- А ако не искам да знам, ще кажете ли на... чичо Орлин?
Професорът се усмихна.
- Няма да кажа, разбира се, не се притеснявай! Аз съм лекар и съм се клел в лекарската тайна.
Не му вярваше. Дори и тя да не искаше да знае, професорът със сигурност щеше да докладва на Колев, така че тя нямаше да знае какво дете носи, а той щеше да знае. Това беше абсурдно и отвратително.
- Нямам друг избор, освен да искам да знам какъв е полът на детето ми... - саркастично каза Лола.
- Хм, не знам защо мислиш така, ако искаш, няма да ти казвам...
- Не, не, давайте! Няма значение...
- Добре, щом няма значение...
Размърда уреда отново и се втренчи в екрана. Погледна я усмихнато.
- Готова ли си?
- Не! - стреснато извика Лола. Не искаше да знае. Край. Точка.
Каназирев пак се усмихна, но задържа уреда на корема й.
- Няма проблем. Погледай още малко, може пак да си смениш решението...
Не го слушаше, а гледаше малкия черен екран, който приличаше на странна графика, представляваща микрокосмоса в нея. Спомни си за един от любимите филми на баща й - „2001: Една одисея в Космоса“. Бяха го гледали заедно в Париж. Седмици след това бяха говорили за филма, зашеметени от изключителната му визия и от технологията, с която разполагаше вражеска Америка. А във филма нямаше нищо вражеско, защо беше забранен в България, Лола не разбираше. Още повече че книгата на Артър Кларк се продаваше по книжарниците.
Беше 1982 година и 2001-ва изглеждаше ужасно далече, след цели деветнайсет години. А тя не знаеше какво ще се случи с нея не след деветнайсет години, а утре. Пък и възможността да гледа този филм отново, беше минимална. Последният кадър беше незабравим. Показваше бебе ембрион малко преди да се роди от космическата или Божията утроба, които може би бяха едно и също. Лола не разбираше какво точно е мислил Стенли Кубрик, дали е бил атеист, или е вярвал в Бог и какво точно означаваше тази картина, но „звездното дете“ гледаше от екрана с огромни сини очи, които тя никога не забрави. Какви ли щяха да са очите на нейното дете? Сигурно като нейните, сиво-сини, или може би наситено сини като на Васил Тенев. Ако бяха като нейните, щеше да прилича на баща й, това щеше да е прекрасно, през погледа му щеше да я гледа нейният татко. И щеше да е ужасно тъжно. Все едно, сега имаше други проблеми. Не знаеше дали детето ще живее.
Майка й я очакваше със светнало лице пред кабинета. Лола я изгледа лошо, минавайки край нея.
- Какво става? Защо гледаш така?
- Не искам да знам какво ще е детето ми.
- Какви са тези глупости сега? - Маруся забърза да настигне дъщеря си.
- Когато се роди, всички ще знаете. Като че ли си знаела, когато си била бременна.
- Лола, държиш се отвратително!
Закова се на място и се обърна към майка си с поглед, който стресна Маруся.
- Не, не се държа отвратително. Има доста по-отвратителни неща от мен и след малко ще ги научиш.
- Какво искаш да кажеш?
- В колата не мога да говоря, като стигнем.
Пътуваха до „Крум“ в пълно мълчание. Маруся си блъскаше главата какво пак е прихванало дъщеря й, но явно след малко щеше да разбере. По дяволите с нейните вечни драми!