Лола гледаше мрачно през прозореца и събираше сили да се изправи срещу майка си. Надеждата й, че тя ще застане на нейна страна, беше твърде малка.
42.
Извади двата плика с писмата от баща й и от баба й и ги сложи на масата пред себе си. Майка й погледна с недоумение. Какво беше това сега? Устата на Лола беше пресъхнала от притеснение. Отпи глътка вода, за да започне да говори. Маруся не знаеше какво да очаква, виждаше, че дъщеря й е изключително нервна, и мълчеше напрегнато в очакване.
- Мамо, само ще те помоля да не ме прекъсваш.
- Добре, няма.
- За два дни получих две писма. Първото ми го даде Орлин и е от баща ми...
Маруся разтвори очи от изненада и се усмихна с облекчение.
- Значи това имаше предвид Орлин вчера... За какво е този театър тогава?
Дъщеря й я изгледа свирепо.
- Помолих те да не ме прекъсваш. Това не е театър. Другото писмо е от баба ми, намерих го в заключеното шкафче. Сега ще ти го прочета...
Отвратително. Свекърва й и бившият й съпруг продължаваха да объркват главата на дъщеря й - единият от гроба, а другият от чужбина. Какъв беше този цирк сега. Маруся се намести неспокойно във фотьойла, запали цигара и кръстоса крака. Лола започна да чете. От вълнение гласът й на моменти едва се чуваше. Когато приключи, видя, че майка й се беше подпряла на коленете си и се беше хванала за главата. Изведнъж й стана мъчно за нея. За пореден път се беше срутила надеждата й за щастие. И двете мълчаха, Маруся стана и я прегърна. Дълго стояха така, залепени една за друга, за пръв път от много време като че ли единни в нещастието си.
- Какво ще правим сега? - попита Лола, измъквайки се от прегръдката.
Маруся се върна на креслото си пребледняла. Изглеждаше измъчена. Всичко това беше нереално, трудно за вярване, но познаваше свекърва си и знаеше, че всяка дума в писмото беше истина. Не знаеше какво ще правят. Беше напълно объркана. Защо трябваше това да се случва, когато беше най-щастлива?!
- Не знам... Би ли ми дала да го прочета?
Протегнатата й ръка трепереше. Лола мълчаливо й подаде писмото. Маруся стана и отвори шкафа с алкохола. Лола скочи на секундата и й препречи пътя.
- Не! Няма да пиеш! Не мога да понасям Орлин, но ти помогна, моля те!!!
Погледът на майка й беше такъв, че Лола се отмести.
- Няма да започна пак... Имам нужда в момента, няма да продължа, обещавам ти.
Наля си уиски, седна и зачете. Накрая хвърли писмото и се разтресе от плач. Лола се втурна да я прегърне уплашена.
- Баба е права, не трябваше да ти казвам... Защо го направих...
- Не, не, не е права... ще ми мине... Нямам друг избор, освен да ми мине...
- Мамо, обичам те!
- И аз те обичам, миличко мое...
Изпи уискито на екс и отиде да си налее ново.
Лола отново скочи.
- Мамо, престани, няма да пиеш повече!
- Лола, остави ме, моля те. Сега не е моментът да си мерим чашките. Трябва да реша какво да правя. Днес ще е така, утре няма да пия.
Тонът й отново беше категоричен и Лола отново отстъпи. Дълго мълчаха. Маруся трескаво мислеше и претегляше всяка възможност, докато дъщеря й я наблюдаваше с очакване и най-вече с надежда.
- Разбираш ли, че трябва да се разведеш с Орлин?
Трябваше да го очаква. Наивното й дете изобщо не разбираше в колко опасна ситуация се намираха. Развод беше немислим. Вътрешно се вледени. Нямаше друг избор, освен да е твърда. Той щеше да я унищожи.
- Моля?! Ти чуваш ли се какво говориш? Това е абсурд.
Ето. Баба й я беше предупредила.
- По-абсурдно е да останеш с него, не разбираш ли, че той е... психопат някакъв?
- Не говори глупости, може да е много неща, но психопат не е. Не оценяваш ли, че въпреки всичко ти е дал писмо от баща ти? Не ти ли е ясно, че това е огромен жест към теб, към двете ни? Имам чувството, че забравяш къде живеем... Впрочем какво пише баща ти?
Последният въпрос беше зададен с почти хладен, овладян тон. Лола не можеше да повярва. Въпреки всичко майка й бранеше Колев. Взе писмото и й го хвърли ядосано.
- Никога не мога да забравя къде живеем благодарение на хора като мъжа ти... Само хубави неща пише баща ми. Ето...
Маруся я погледна с тежък и студен поглед, какъвто Лола досега не беше виждала от нея, и не се докосна до писмото. Трябваше да вземе най-доброто решение, това, което щеше да е безопасно и за двете. Орлин не трябваше да знае нищо за това писмо, но как щеше да озапти дъщеря си.
- Сега не ми е до това. Ако баща ти имаше някакво чувство за отговорност, сега щеше да е тук и нямаше да четем писма от оня свят от баба ти...