Лола побесня и скочи от стола. Детето й заби шут в корема, който я накара веднага да седне обратно. Беше пребледняла, чак се задъха от яд.
- Значи баща ми е виновен, така ли? Как не те е срам, майка ми? Ти не си нормална, честно.
И тогава Маруся побесня. Това поведение трябваше да бъде пресечено сега, веднъж завинаги. Тази пикла не осъзнаваше в какъв капан се намираха. Двете, не само тя.
- Мен да ме е срам?! От какво? Че живееш като принцеса, че си една от избраните от цялата държава да живееш в Париж три години, че си облечена само със западни дрехи? Момиченце, осъзнай се, писмото на баба ти е много разтърсващо, но действителността е друга. Ние живеем добре, много добре, а ти си неблагодарна за този живот, така, както баща ти беше неблагодарен. И аз няма да застана срещу някакъв въображаем враг заради малоумните обвинения на баба ти, това да ти е ясно!
Надежда явно нямаше. Отчаянието връхлетя Лола с всичка сила, но се овладя. Трябваше да каже всичко, да опита всичко, така или иначе, нямаше какво да губи.
- Мамо... Това, че Орлин искаше да осинови детето ми, е потвърждение на думите на баба, не разбираш ли?!
- Глупости! Как може да си толкова глупава, просто не мога да повярвам, че си толкова заслепена. Този човек няма деца и твоето дете ще е гледано като писано яйце! Ще има всичко, ще учи в най-добрите училища, ще има бъдеще! Искаш ли да те оставя сама в този апартамент да се гледате с бебето, а? Ако искаш, няма проблем, ти си решаваш.
- Този човек, мамо, има план и този план е да ми вземе детето и да го възпита като свое!
- А какво лошо има в това, можеш ли да ми кажеш? Орлин невъзпитан ли е, не е ли интелигентен, не е ли амбициозен? Ти какво си въобразяваш, че баща ти е повече от него ли? Той ли щеше да възпита детето ти по-добре от Орлин, а? За да стане като теб, някакъв загубен бунтар, объркан, незнаещ какво е добре за него и какво зле, какво може и какво не може, с бръмбари в главата за някаква си свобода, която никъде не съществува! Лола! Осъзнай се!
Лола се срути на креслото и избухна в плач. Всичко беше загубено. През сълзи изкрещя на майка си:
- Той е луд... той... си пада по мен! Вижда в мен приликата с баба и...
Маруся се озова до нея с един скок и й заши шамар. Беше толкова силен, че главата на Лола се отметна настрани. Изпадна в истерия, задъхвайки се от рев. Без да й обръща внимание, майка й си взе чантата и тръгна към вратата с каменна физиономия.
- Обади ми се, когато се осъзнаеш. Ще ти изпратя пари по шофьора. И си опичай акъла. Ако смяташ да се държиш лошо, по-добре не се прибирай.
43.
Тръгна по малките улички, без да знае накъде върви. Сложи си тъмните очила, за да не се виждат подутите й от рев очи. Беше влязла в някакъв вход и се беше наревала на спокойствие. Следобедът беше преполовил и трябваше да се върне в министерството, а нямаше сила да говори с никого. Орлин сигурно вече се беше изнервил да чака новината за пола на бебето. Трябваше да му се обади. Започна да рови за стотинки в чантата си. Преди да му се обади, си пое дълбоко дъх няколко пъти, прочисти гърлото си и изправи рамене. Не биваше да има никаква промяна в гласа й, нищо, което да показва състоянието й. Обади му се от един уличен телефон.
- Ало! Здрасти, любов моя!
- Хайде де, какво правихте досега, напълно загубих търпение!
- Ох, ще те разочаровам. Нали я знаеш колко е луда моята щерка, не пожела да знае пола на детето...
От другата страна се чу доволен смях.
- Миличка, вие може да не го знаете, но аз го знам. Момче ще е.
За секунда Маруся загуби дар-слово. Професорът нямаше право да споделя с чужди хора лична информация, още повече пък такава. Стана й страшно.
- Ало... Чуваш ли ме, Маруся?
Тя си пое дълбоко дъх със затворени очи.
- Ало... ало... нищо не чувам, нещо пращи, какво каза?
Колев повтори, викайки:
- Казах, че детето ще е момче! Професорът ми каза, нали ми е приятел. Ще си имаме момченце, Маря!
Не, не те щяха да имат момченце, а дъщеря й. Трябваше да изгони на секундата лошите мисли от главата си. Засмя се кокетно.
- Ах, че прекрасно! Но, моля те, недей да й казваш, че нали знаеш колко е емоционална... Нека да си е тайна за нея, както тя искаше...
- Разбира се, не се притеснявай, нищо няма да издам. Къде бяхте досега?
- Отбих се с нея до „Крум“ да си вземе нещо и се замотахме, затова не ти се обадих толкова време. Сега ще взема такси до министерството, а Лола ще дойде по-късно - излъга Маруся, без да знае как това ще се случи.
- Добре, до след малко.
Тръгна обратно към „Крум“. Трябваше да се справи с дъщеря си и да я накара да се прибере при тях. Иначе Орлин щеше да се усъмни, че нещо не е наред. Завари я там, където я беше оставила, на канапето, втренчена в нищото. Когато видя майка си, Лола не помръдна. Маруся седна до нея и я погали по главата.