„Колко ни трябва на нас, мъжете, малко смирение и омекваме, дори нежни ставаме.“
Момичето беше прекрасно. Ръката му си спомни стройния й гръб, връщаше сладкия спомен от съня си за наедрелите й сочни гърди и студения й поглед и желанието пак го преряза в слабините. Негова, негова, негова... Вече беше почти негова.
Лола беше напълно омаломощена, нямаше изобщо да й се налага да лъже, че й е лошо. Беше й лошо, по-зле всъщност никога не се беше чувствала. Всеки път мислеше, че по-лошо не може да бъде, и всеки път съдбата я опровергаваше.
Колкото и да не беше изненадана от реакцията на майка си, въпреки че баба й я беше предупредила за нея, все пак имаше някаква макар и минимална надежда. Вече и с нея беше приключено. Не изпитваше болка, а притъпена мъка, подмолна тежест в слънчевия сплит. Майка й щеше да се съгласи на всичко, което Колев искаше от тях, това вече беше напълно ясно. Единственото, което можеше да предотврати сама, беше частичното осиновяване. В момента той беше престанал да говори за това, но тя беше сигурна, че няма лесно да се откаже.
Прибра нещата си и тръгна към дома на Колев. Вървеше по алеите на Парка на свободата, хората се разхождаха, влюбени двойки се целуваха, семейства гонеха току-що проходилите си деца, пенсионерите седяха по пейките с „Работническо дело“ на главата, за да се пазят от слънцето. От тенис корта се чуваше ритмичното тупкане на топките. Всичко изглеждаше нормално, дори щастливо. Не и за нея.
И все пак имаше изход. Той щеше да разбере, че тя е силна, по-силна, отколкото е предполагал. Няма да му стане играта.
Изправи гръб, болката в гърдите й намаля, стисна зъби. Пак беше готова за битка. Двамата с майка й нямаше да победят. Просто нямаше да стане. Самонавиваше се, но и беше истина - не я познаваха. И щеше да го направи с цената на всичко.
45.
На входа на блока се сблъска с майка си. Маруся светкавично я огледа изпитателно и видя, че не само се беше съвзела, но погледът й отново изразяваше обичайната си студена дистанцираност. Значи беше добре. Това беше най-важното. Детето й трябваше да се справи с тази сложна ситуация, в която проклетата й баба я беше поставила. Какви студени, безсърдечни хора бяха бившият й мъж и майка му. За какво й беше на Анастасия да обърква и без това обърканата й глава? Това наистина беше чист егоизъм. „Истината и свободата.“ Но Карамихови бяха такива. Заради това се беше влюбила в Стефан, заради това го беше и разлюбила. А сега свекърва й се намеси чак от оня свят в личния й живот. И нито истината, нито свободата заслужаваха мъката, която беше стоварила на внучката си. Тъкмо нещата се бяха успокоили и детето се беше примирило с новото семейство. Заради тази глупачка Анастасия - беше по-лесно да категоризира свекърва си като глупачка, въпреки че знаеше, че изобщо не е вярно - оттук нататък то щеше завинаги да живее в постоянна безсмислена параноя. Но каквото, такова. Сега най-важното беше Орлин да не разбере нищо за проблемите им. И тя самата да не забравя, че времето лекува и смекчава дори и най-черните спомени.
Прегърна дъщеря си, усмихна й се с обичайната си сияйна усмивка и я целуна. Лола я погледна с омраза, а тя избухна в смях.
- Виждам, че сме добре вече. Само така, Лоли.
И затрака с елегантните си токчета към асансьора.
Ако някой незапознат със ситуацията наблюдаваше отстрани, щеше да види как един любящ баща и съпруг посреща сърдечно дъщеря си и жена си. Колев беше в толкова добро настроение, че чак си сложи готварската престилка на Маруся и се включи в подготовката на вечерята. Наряза филе „Елена“ и някакъв нов вносен хамбургски салам от „Рила“.
- Маря, препечи хляба, защото съм донесъл хайвер! Един приятел ми донесе цял буркан черен хайвер от Москва. Някой ден трябва да ви заведа там да видите какво значат руските закуски... По магазините няма нищо, но в театрите в антрактите сервират сандвичи с червен и черен хайвер. Руснаците са велики.