- Да отидем в Руския, но ще трябва да поканим майка ти след разговора...
- Не искам майка ми да знае, моля те, не й казвай! Ела у нас на „Крум“!
Колев се озадачи, но му стана приятно, че тя иска да сподели с него тайната си. Отново почувства познатата топлина. Сами с Лола в онова отвратително място - апартамента на Карамихови. Но двамата. Сами. Погледна си часовника.
- Мога да дойда в петнайсет часа, става ли?
- Да, заповядай! Само, моля те, обещай, че няма да казваш на мама!
- Обещавам, мила, не се притеснявай. Ще ти донеса изненада. Нещо трябва ли ти?
От другата страна настъпи кратко мълчание. Последва тих, почти шепнещ отговор.
- Не, нищо не ми трябва... Само ти...
Колев преглътна и сърцето му заби като на ученик пред първа среща с момиче. Беше ли възможно? Глупости, сигурно пак някакви прищевки на малката. Но какъв беше този нежен тон, който погали ухото му. Искаше да я слуша да му говори така тихо непрекъснато.
Скочи от стола и отиде в тоалетната. Огледа се в огледалото, изглеждаше повече от добре за своите шейсет и пет години, косата му не беше побеляла, само беше прошарена и най-важното - имаше си я всичката, за разлика от приятелите му, които бяха масово оплешивели. Нямаше и шкембе, докато те се бяха разплули до неузнаваемост от постоянните софри. Това, разбира се, не им пречеше до един да имат любовници, и то поне трийсет години по-млади от тях. Той не беше като приятелите си, не се занимаваше с боклуци, нито участваше в пиянствата. Обичаше хубавия алкохол, но никога не се напиваше. Мисълта за загуба на контрол му беше много неприятна. Трябваше винаги да бъде с акъла си. И да контролира всяка ситуация.
Приближи лице до огледалото. Погледът му беше бистър. Изплакна уста с малко паста за зъби, която винаги носеше в чантата си. Не можеше да понася някой да му говори с лош дъх, затова често се жабуреше, за да чувства поне своя ароматен. Това също го беше научил от Запада. Караше бръснаря да подстригва космите в носа му, както и веждите му, а не да изглежда като току-що излязъл от гората, като съотрядниците си. Толкова време мина, издигнаха се, получиха огромни възможности и не се научиха да изглеждат като цивилизовани мъже.
Беше направил добър избор с ризата и връзката, както винаги впрочем. Издърпа маншетите, прокара пръсти през добре оформената си коса и дори си намигна доволно в огледалото. Това пък що за простащина беше, напоследък намигаше. Онзи ден беше намигнал на жена си. Ядоса се малко, явно се беше поувлякъл по малката. Нищо, приятно е, цял живот се беше държал сериозно, и той имаше право на малко радост.
Какво ли беше измислила? И изобщо какво очакваше той от нея? Това беше абсурдно. Ако Маруся разбереше, щеше да му отреже главата. Не, не главата, а нещо друго. И без това живееше като светица с него. И какъв парадокс - всичко това да се промени благодарение на нейната дъщеря. Жесток парадокс, но той не можеше да контролира тялото си, то избираше на кого да реагира и на кого не. И явно това тяло, толкова дълго лишавано от любов, искаше да я получи точно от това момиче. Но Маруся не биваше да разбира в никакъв случай. И напълно забравената дума „любов“ отново се появи в главата му. Беше луд. Несъмнено това беше лудост.
Застана в средата на кабинета си объркан, за пръв път отново объркан по онзи безкрайно неудържим и щастлив начин, както когато беше желал Анастасия. Трябваше да се успокои. Пое дълбоко дъх няколко пъти. Лола беше бременна, слава богу, и нищо не можеше да се случи между тях. Но какво, ако тя си беше „паднала“ по него, както казваха младите? Усмивките й бяха станали различни, някак подканящи. И тогава се появи напълно налудничавата мисъл, че щяха да изчакат. Детето щеше да се роди скоро, а той съвсем щеше да откачи дотогава. И отново тази любов, да, това беше любов, можеше да му коства всичко. От Людмила Живкова беше слушал много за кармата, въпреки че не вярваше в подобни глупости. Но сега му се видя възможно да е бил дълбоко свързан с Карамихови в минал живот. Иначе нямаше обяснение за напълно обсебилото го непреодолимо желание да ги притежава.
Всичко щеше да е наред, нямаше да се издаде, Маря нищо нямаше да разбере. Между него и Лола щеше да има идеална, ненарушима тайна и идеална, ненарушима любов. Любовта, която никога не може да бъде извадена наяве, никой не подозира за нея и благодарение на която Лола щеше да е завинаги негова. Само тази любов можеше да бъде ненарушима.
Прииска му се да си удари шамар от срам заради романтичните глупости, които му минаваха през главата. Погледна часовника си. Беше 14:30, време беше да тръгва. По пътя щеше да й купи огромен букет розови рози, като за младо момиче. Не като букетите, които баща й беше й подарявал за рождените дни - червени рози като на някаква курва, а не на дъщеря.