Изхвърча от кабинета забързан като гимназист за първа среща с гадже.
- Другарю Колев, къде?! - озадачено скочи секретарката. - Имате среща с министъра на търговията в петнайсет часа...
- Кажи му, че ще му се обадя по-късно, налага ми се спешно да изляза... И ако се обади жена ми, кажи й, че съм на среща извън министерството.
47.
Седеше като вкаменена в хола. На масата пред себе си беше сложила писмото от баба си. Изпи лексотана, който беше откраднала сутринта от чантата на майка си. Беше се облякла в бяло. Знаеше, че е красива с разпуснатите си дълги коси. Ръцете й бяха ледени, леко я втресе. Нямаше какво да губи. Всичко така или иначе беше загубено.
Подскочи от звъна на вратата. Стана да отвори, за момент сиря, извади под роклята си кръстчето на баба си и го целуна. Защо го правеше, при положение че не вярваше в Бог, какъв беше смисълът на този жест, който нямаше да я предпази от нищо? Все едно. Пое си дълбоко дъх и отвори вратата.
Усмихнат с най-чаровната си усмивка, Колев й поднесе разкошен букет от розови рози. Тя го взе, без да каже нищо, и мълчаливо го покани да влезе. Той спря до нея и я прегърна. Задържа я в прегръдката си и усети, че сърцето й бие много бързо. Притисна я до тялото си за секунда и веднага я пусна, за да прикрие тръпката. Желанието му беше като вълна, която нищо не можеше да спре. Обаче беше усетил, че е някак безжизнена, и беше леко изненадан. Тя изглеждаше много бледа и напрегната. Но как да изглежда в нейното състояние, пък и на тайна среща с него. Понякога забравяше, че беше само на двайсет години, почти дете.
Посочи му фотьойла срещу нея. Той седна на дивана обаче. Искаше да я накара да седне до него и да я прегърне.
Всичко зависеше от нея. А тя като че ли избягваше погледа му. Но и това беше нормално. Тя беше толкова млада, какво можеше да хареса в него, стария човек?!
- Ще ти прочета нещо.
Колев за миг се изненада, а после му се прииска да пропадне вдън земя. От срам пред себе си. Тя не знаеше, нито искаше да знае за неговите чувства. Беше абсолютен глупак, тъпанар, идиот, който нищо не разбира от жени. Беше паднал в капана на тази малка пикла, тя щеше да иска нещо от него, но не това, което той беше мечтал. Историята се повтаряше. Отново. Четирийсет и пет години по-късно. Прокашля се и я погледна изпитателно, почти лошо. Букетът с рози лежеше на масата неразопакован, а тя беше извадила от джоба си бял плик. Тъпак.
- Май сбърках с розите, а?
- Да, сбърка... Това е писмо от баба ми до мен. В него се разказва за теб. Знам всичко...
Той се усмихна пренебрежително.
- Не знам какви бръмбари имаш в главата, няма нищо за знаене.
- Има. Знам и че е ходила при теб в деня, в който е написала писмото, и е получила инфаркт заради срещата ви.
Анастасия беше оставила писмо на внучката си. Номерата на тези гадове не свършваха. Явно трябваше да разбере какво точно значи „знам всичко“. „Всичко“ означаваше много. По дяволите този гнусен род.
- Дай ми го да го прочета.
Лола го погледна твърдо, направо лошо. Явно нищо добро не пишеше.
- Не, аз ще чета, а ти ще слушаш.
Кимна с глава и втренчи тежък поглед в нея. Слушаше внимателно всяка дума, мозъкът му ги преработваше светкавично, бесът му растеше с всяка секунда. Мръсницата Анастасия! След всичко, което беше направил за нея и сина й, след огромното благородство, което те явно не заслужаваха, тя си позволяваше да се опитва да управлява от оня свят живота му чрез тази нахална пикла Лола! Неблагодарни отрепки, а той беше пълен идиот, беше се излъгал ужасно в малката курва.
След последната дума от писмото Колев я гледаше с презрение. Нямаше нужда от нищо повече. Малката курва беше всъщност тъпа. А най-тъпият беше той, че се беше подвел, но слава богу, не беше направил нищо непоправимо. Тя не знаеше за силата на чувствата, които беше изпитал към нея.
- За това ли ме извика?
- Не.
Колев погледна новата си тежка „Омега“ с метална гривна. Никой в София нямаше такъв часовник. Тази нелепа мисъл в този момент го успокои съвсем.
- Нямам повече време, нито ще коментирам това безумие. Анастасия се оказа неблагодарен човек след всичко, което направих за нея и сина й. А ти си глупава, моето момиче. Но това е резултатът от възпитанието на баща ти и баба ти. Само че той се омете и сега някой друг трябва да се нагърби с теб, да те направи човек... Времето ми е скъпо, за да го губя с теб. И все пак, довечера заповядай в омразния ти дом, той е отворен за теб, заради майка ти и детето ти.