- Имаш ли някакви предложения как да живеем в бъдеще?
- Ето как... Ти и майка ми ще гледате детето, а аз... ще живея така, както живях преди. Вече всичко ми е все едно. Но няма да подпиша документи за осиновяване. Това е единственото, което няма да направя. Сега си върви и ме остави на мира.
- Нали ще ми дадеш пистолета? - меко попита Колев.
Тя вдигна очи и го погледна пак с налудния си поглед.
Вече знаеше, че той все пак се страхува от нещо.
- Никога няма да ти дам оръжието на дядо ми. Аз те мразя, както мразя всичко тук, мразя живота в България, мразя лъжите ти, мразя лицемерните ти отношения с майка ми, мразя дома ти, мразя да те виждам, да говоря с теб, да дишаме един въздух, но някой ден ТИ ще си слабият. Сега ме остави на мира.
Грабна пистолета, скочи почти бодро от фотьойла и тръгна към вратата. Отвори я и зачака той да си тръгне. Докато минаваше край нея, Колев й се усмихна.
- Какъв цирк, какво нещо, браво, миличка. Довечера те чакам у нас... Нищо няма да казвам на майка ти.
- Кажи й, все ми е тая...
Тресна вратата след него, легна в леглото на баба си и захлупи главата си с възглавницата й. Беше прав. Всичко беше напълно безсмислено. И всъщност изобщо не беше имала намерение да го убива или да се самоубива. Искаше Колев да разбере съвсем ясно, че тя знае кой е той. Нищо че е малка.
Стана и прибра писмото и пистолета на тавана. Нямаше да е приятно да живее в апартамента на Колев, но всичко случило се потвърди, че няма никакъв друг избор. Единственото, на което се надяваше, беше той повече никога да не иска да си стават близки, нито пък ръката му да се задържа дълго на кръста й. За последното обаче не беше сигурна, че ще спре. Но вече и от това не й пукаше. Животът й беше станал абсолютно безсмислен.
48.
Вечерта се събраха около масата, все едно че нищо не се беше случило. Маруся отбеляза, че и двамата изглеждат изморени, те вяло се съгласиха, обяснявайки умората си с бременност и работа. Колев нежно прегърна жена си и й благодари за любовта, с която беше направила вечерята. Беше по-мек от обикновено. Маруся малко се зачуди, но какво съмнително имаше в това, мъжът ти да е нежен към теб. Нищо. Отношенията им бяха перфектни и тя нямаше никакви намерения да ги разваля с мисли за писмото на Анастасия. Карамиховата зараза трябваше да бъде изолирана веднъж завинаги.
Лола човъркаше в чинията си, нареждайки грахчетата по края й в перфектен кръг. Направиха й забележка с много любов. Трябваше да се храни. Бебето трябваше да се храни. Тя отегчено се оправда пред майка си не с друго, а с бременността, лъжейки я така, както Маруся я беше учила да лъже Колев. Просто караше тежка бременност, от която постоянно й се гадеше и й беше трудно да яде.
Колев я наблюдаваше с досада, прикрита под маската на загриженост. Познаваше я достатъчно добре. Беше явно доволна, че му беше развалила романтичната идилия. И беше станала обикновена. Разигра някакви евтини страсти, искаше да убива, да се самоубива, да е свободна, да раздава справедливост. Дрън-дрън. Нямаше идея какво е да си свободен. Нямаше да издържи и месец, без да я издържат с майка й. Беше очаквал повече класа от нея. Но младите бяха такива. Само мислеха как да слушат западна музика и филми. Искаха да са облечени като западната младеж. Да си скромен, за тях беше тъпо, бяха все по-цинични, без ясни цели освен материалните. Западът все повече се инфилтрираше в обществото въпреки мерките за сигурност. А с новото десетилетие другарят Живков значително беше отпуснал юздите. Да, юзди. Народ не се управлява с галене, а с твърда ръка. Само че тази твърда ръка беше омекнала и моралната корупция на материалистичното капиталистическо общество все повече проникваше като неудържима зараза. Колев виждаше, че възпитаваха все по-нелепо и объркано младо поколение и Лола беше еманацията на тази морална обърканост, която поради положението на майка й, а сега и неговото, я правеше нагла и без грам уважение към постигнатото след 9 септември. А то беше толкова много. Всеки български гражданин притежаваше жилище, все повече имаха и коли, и вили. По магазините нямаше толкова стоки, колкото на Запад, но пък бяха точно толкова, колкото трябваше, без това да разглезва и развращава вкуса на народа.
Сега той трябваше да мисли как да озапти по някакъв начин врага в собствения си дом. Може би трябваше да я прати на село да копае, да сади, да отгледа нещо, да разбере какво е труд, а не само да виси пред телевизора и да се чуди как да се облече и да изглежда важна, надута и недосегаема. Разбира се, майка й никога нямаше да разреши подобно нещо, но му беше приятно да си я представя с мотика в ръка. Край на джинсите, на сабото, на индийските рокли, на пуловерите от шотландска вълна, на висенето по заведенията, на терените, завършващи с тежки наливания и безразборен секс. Край на безсмисленото влачене от заведение на заведение по „Раковска“. Земя колкото човешка длан, и мазоли по ръцете. За да има какво да яде.