Децата на другарите му от отряда бяха дори по-лоши от нея. Надменни, научили се на лесното, неспособни да изкарат една стотинка сами, влезли в университетите с връзки, често лоши студенти, кръшкащи от бригади и военна служба, кой „болен“ от бъбреци, кой изключителен „талант“, останал да пее в хора на ГУСВ. Изнежени, неморални, глезени, мързеливи боклуци. Минаваше му еретичната мисъл, че всички тези млади хора трябва да бъдат пращани за по седмица в лагерите, за да се пречупят и да разберат, че животът не е разходка до корта при парк-хотел „Москва“.
Всичките разлигавени деца на колегите му от Политбюро караха мазди, докато народът чакаше с години за москвич или лада. Да, той се возеше с мерцедес, но този мерцедес го беше заслужил за разлика от малките лигльовци. Беше рискувал живота си срещу буржоазните гадове, беше бродил из планините гладен и мръсен, беше спал на земята в студ и жега, сняг и порой. И сега виждаше, че тези младежи не ги интересуваше нищо от това. Те приемаха всичко наготово. Някои чак се наричаха „рокери“ и караха мотори „Кавазаки“.
Само преди двайсет години изпращаха в лагер за слушане на вражеска музика. Сега караха направо през просото! Явно нещо бяха сбъркали. И мечтите му за превъзпитанието на малката курва бяха губене на време в непродуктивни емоции. Тя щеше отново да се самозабрави, след като родеше детето си. Нито щеше да го гледа, нито щеше да направи нещо смислено от живота си. Той и майка й щяха да се грижат за него в неговия дом и с неговите пари. А и Лола щеше да живее с неговите пари, колкото и да му беше неприятна тази мисъл. И всичко това се промени заради писмото на Анастасия. Ако между него и малката курва беше възможно нещо, щеше да е друго, но в тази ситуация, след този долнопробен театър, който му разигра с насочен срещу него пистолет, мисълта, че той щеше да е свидетел на моралния й провал, му беше страшно неприятна. Дано да си намереше колкото се може по-скоро мъж, който не само да я издържа, но и да й стъпи на врата и да я вкара в пътя. Кой ли щеше да изтърпи тази глезла обаче.
Тази мисъл изненадващо го депресира. Не толкова, че Лола щеше да си намери мъж, а че нямаше да остане в дома му. Хем искаше да я няма, хем се беше пристрастил към наблюдението върху това налудничаво момиче, с което той нямаше нищо общо, освен едно мъртво минало. По-различни не можеха и да бъдат. Добре, че беше Маря. Тя беше един път, злато. Личеше си доброто възпитание на хора със здрав, народен произход. Винаги гледаше напред, усмихната, работлива, не се щадеше, знаеше какво може и какво не. Нямаше друг избор, освен да изтърпи курвето заради нея. А ако то пак започнеше със старите си номера, отпреди да забременее, щеше да я разкара да си живее в нейния апартамент. Маря искаше да го продава, но това не беше добра идея. Лола можеше да бъде разкарана там.
А малкият трябваше да расте в здрава среда, без никакви лоши влияния. Достатъчен му беше генът на Карамихови. Така всички щяха да са щастливи и детето щеше да расте спокойно. Голяма работа, като не даваше да го осинови, то така или иначе щеше да го мисли за баща, а и Маруся щеше да наследи имотите му.
Мисълта, че ако се случеше нещо с нея, Лола щеше да разполага с неговата собственост до пълнолетието на сина си, беше крайно неприятна. Но засега това беше ситуацията. Най-важното беше детето да се роди живо и здраво и тя да намери мъж, който да я вкара в релси. Може би той трябваше да се намеси. Да помисли за някой, подходящ за нея. Силен, безкомпромисен, дори малко жесток. Трябваше й здрава ръка.
Гледаше я как рови в чинията с отсъстващо изражение и му идваше да й обърше един шамар. Как си личи, че някой не е бит като малък. Когато баща му умря, той беше най-щастливото дете на света. Никога нямаше да забрави как сваляше колана и започваше да го налага за щяло и не щяло. Колкото и бързо да бягаше, дългите крака на баща му го настигаха с два скока. Ако крещеше от болка, коланът удряше още по-силно, затова мълчеше и хлипаше безгласно, сълзите течаха по лицето му, а виковете се криеха в стомаха му. После майка му тайно го прегръщаше, за да не види баща му. И той заспиваше с мечтата някой ден виковете да излязат от стомаха му.
Затова пък сега имаше дисциплина. И контрол. Над всичко и всички.