49.
Два месеца по-късно
Пиронът потъваше все по-дълбоко в дланта й, премина с рязко хрущене през тънките кости и тя изкрещя от болка. Крясъкът й се смеси със сълзите, които извираха от очите й, със сополите от носа й, със слюнката от устата й, всичко се превърна в поток от човешка слуз, която я задави. Гърлото й се стегна от паника, не можеше да си поеме дъх. Човекът без лице се отдръпна от нея и застана отстрани, наслаждавайки се безмълвно на гледката. Нямаше очи, но я виждаше. Нямаше уши, но я чуваше.
Дървото, за което беше закована за едната си ръка, беше огромно и напълно изсъхнало. Сивата му кора беше мъртва и напукана. Всички клони бяха изсечени, дори и най-горните. Всякакъв живот в него беше приключил. От останалите мъртви израстъци канеше кръв на малки като сълзи капки. Нещо или някой, завинаги заключен в дървото, плачеше.
Човекът без лице не помръдваше. Стоеше и я гледаше. Ръцете му, груби, мускулести и силни, бяха отпуснати като след току-що свършена тежка работа. Едната държеше сърп, другата чук.
Кръвта от отсечените клони я обливаше и все повече й пречеше да вижда, а тя знаеше, че след като я е заковал, щеше да й отреже главата със сърпа. Така, както се косеше сено, с едър, силен замах на огромните му ръце, щеше да пререже гърлото й до гръбнака и да я прекърши.
„Аааааааааааааааааааааа!“ се изтръгна от устата й и се понесе по празните докъдето стигне поглед, сиви поля, покрити с тънка, нежна пепел. Пепелта погълна звука и си спомни за огъня.
Нямаше кой да я чуе. Нямаше кой да я спаси. Тя и той бяха останали сами на планетата. Небето беше стегнало земята с оловна хватка, от пепелта стърчаха кости на птици, животни и хора. Облаците бяха квадратни въздушни кубове, зад които може би имаше живот. Може би зад тях имаше някакво запазило се от разрухата небе, може би слънцето все пак съществуваше за останалата част от Вселената. Ако нея изобщо я имаше.
Изведнъж видя в далечината малки бели точки. Сърцето й заби лудо. Ударите му отекнаха като тътен на тъпан в глухата тишина. Човекът без лице веднага забеляза разширените й зеници и в момента, в който отвори уста отново да извика, се хвърли към нея и я запуши с шепа едра, суха пръст. Пръстта започна да пълни гърлото й, а белите точки се увеличаваха и тя изпита ужас, че няма да доживее спасението, защото те бяха точно това, а тя се задушаваше. Идваха да я спасят! Сърцето й биеше лудо, все по-трудно му беше да се справи с липсата на кислород, но те бяха вече съвсем близо.
Изведнъж Човекът без лице изчезна и пред нея застана усмихнат професор Каназирев с две невероятно красиви медицински сестри. Не бяха хора, а човекоподобни роботи, които щяха да изродят бебето й. Русите им прави коси се вееха призрачно, сините им очи бяха огромни и влажни, устните им начервени в кървавочервено. Каназирев извади от джоба си носна кърпа с инициали „ОК“ и избърса лицето й. Когато видя, че устата й е пълна с пръст, бръкна в нея и започна да я чисти. Лола успя да си поеме дъх, докато дългите му като пипала пръсти на гинеколог ловко изваждаха от устната й кухина и последните прашинки земя.
Почувства огромно щастие, сега щяха да измъкнат гвоздея от ръката й и да я махнат от това мъртво дърво. Всичко щеше да се оправи. Каназирев обаче запретна ръкав на дясната си ръка, щракна с пръсти с лявата, едната сестра робот моментално нахлузи върху нея гумена ръкавица, а другата донесе големи лъскави метални щипки. Той кимна с глава и двете се приближиха до Лола, едната хвана горната й челюст, а другата долната и задърпаха. Тя се опита да крещи, но гласът й беше изчезнал. Челюстта я болеше, кожата при сгънките на устата й се разкъса. Каназирев бръкна с щипката през гърлото, дълбоко в нея. Дълго рови във вътрешностите й и най-накрая извади миниатюрен ембрион на не повече от два месеца. Лола се разплака неудържимо - той беше убил детето й. Той й се усмихна ласкаво и се обърна към сестрите роботи.
- Виждате ли? Не се храни достатъчно добре и детето не расте. Ние не можем да позволим това.
Те закимаха в синхрон, а той завря ембриона обратно в тялото й.
Изведнъж се озова пред огромна трапеза, отрупана с всевъзможни ястия. Печени агнета и прасета й се усмихваха с лимони в устите. От двете й страни седяха сестрите роботи, а срещу нея беше Орлин Колев. Стана от мястото си, обиколи гигантската маса и стигна до нея. Застана зад стола й и я хвана за гърдите. Започна да ги масажира много нежно. Хвана зърната им. Сестрите роботи отново отвориха устата й и започнаха да я тъпчат, късайки големи късове месо от прасетата и агнетата, докато ръцете му си играеха с тялото й.