- Лола... - прошепна Колев в ухото й. - Събуди се, моето момиче...
Отвори очи. Над нея беше надвесен професор Каназирев, а около него беше екипът му. Сърцето й биеше силно, не можеше да се измъкне от съня си.
- Добре, виждам, че тази сутрин ти е малко трудно да се събудиш, ще мина пак след петнайсет минути...
Каназирев излезе и тя затвори обратно очи. Сънят й беше ужасен, но беше само сън, докато денят, който й предстоеше, беше напълно реален. Сестрата сложи закуската на таблата пред нея, повдигайки възглавниците й така, че да е полуседнала. Извара, варено яйце, парче бяло сирене, кашкавал, конфитюр от боровинки, шунка, малко масло, препечен хляб. Балансирана закуска, която трябваше да допринесе за правилното развитие на детето й.
Беше ревала, крещяла, молила, заплашвала, но нищо не смили сърцето на майка й и Колев. След събитията около писмото на баба й беше почти напълно престанала да се храни. Кръговете под очите й бяха станали огромни, краката слаби като клечки, а над тях стърчеше малко коремче, което нямаше от какво да стане по-голямо.
Обеща, че ще започне да яде, сърцераздирателно ги моли да не я вкарват в болница, но и двамата бяха непреклонни. Знаеше, че са прави и че ако искаше да има здраво дете, трябваше да яде, но просто не можеше. Не й се живееше. Нямаше абсолютно никакъв смисъл от живота й. Беше като крава за разплод, която сама по себе си нямаше никакво значение. Беше важен само нейният плод. Той беше „награда“ за майка й и Колев, който продължаваше да я гледа като мъж, когато Маруся не беше наоколо. Беше се примирил с ненавременните ерекции около все по-бременната Лола и не им обръщаше внимание. Нямаше нищо по-важно от това внучето да се роди здраво.
Почти не си говореха, тя стоеше с часове и дни затворена в стаята си само и само да не е около него, но когато беше неизбежно, разменяха дежурните реплики. Понякога той като че ли не можеше да се сдържи да не я докосне и оправяше кичур от косата й или наместваше златната верижка със златна турска пендара на нея, която й беше подарил и задължил да носи. Лола си казваше, че е свикнала, но никога нямаше да свикне, защото знаеше какво стои зад тези жестове - онова, което майка й беше игнорирала напълно, все едно че никога не беше чела писмото на Анастасия и все едно че Лола никога не й беше казвала за чувствата на Колев към нея.
И любовта между съпрузите цъфтеше. Бяха зашеметяваща двойка, която впечатляваше цяла София. Не по-малко блестяща от двойката Маруся и Стефан, но с едно важно допълнение - имаха власт, пари, привилегии и блясък. Само Лола разваляше перфектната картина.
Бяха непреклонни. Трябваше да влезе в Правителствена болница за месец, за да може плодът да навакса растежа си под лекарските грижи. Взе най-необходимото и придружена от майка си, се качи в „катафалката“ на Колев. Вече не я болеше. Чувстваше се мъртва. Как можеше един мъртъв човек да роди нещо? Явно можеше. Беше й жал за детето й. То растеше в тъжното й безнадеждно тяло, без да знае какво го очаква. Живот в златна клетка. Но не можеше да мисли за него, а и все още не можеше да си го представи, колкото и силни да ставаха ритниците му.
50.
Настаниха я в самостоятелна стая с изглед към парка. Всичко светеше от чистота, обслужването беше перфектно, храната беше подбрана от първите диетолози на Републиката. Колев се беше консултирал дори с готвача на Тодор Живков и с най-добрите специалисти по хранене и дневното меню на Лола беше перфектно за плода в корема й. Сутрин в 7 и вечер в 18 часа сестрите идваха да я сложат на системи с глюкоза. Два пъти на ден в продължение на цял месец в тялото й се изливаха по две банки от захранващата течност. Вените на ръцете й от свивката при лакътя до пръстите бяха така надупчени, че бяха започнали да забиват игли във вените по глезените и стъпалата й. Освен тях, всеки ден пиеше огромното количество от трийсет протеинови таблетки, които се даваха на източногерманските атлети преди състезания. Разбира се, този протеин не се продаваше по аптеките, той беше доставен специално за нея благодарение на връзките на Колев.
Всяка сутрин светването на лампите за визитация й причиняваше сърдечни спазми, но не от тези, които се хващаха със слушалка или електрокардиограма, а спазми от тъпа болка на душата, за която нямаше лекарство. Всъщност имаше - любов, - но то не се продаваше в аптеките, нито можеше да бъде доставено с връзки от чужбина.
В болницата винаги беше съвсем тихо, лекарите и малобройните важни пациенти се разхождаха като призраци по излъскания мрамор. Паркът с изглед към Витоша беше изключително добре поддържан, басейнът винаги с идеалната температура, сестрите облечени в перфектно изгладени престилки, винаги бяха мили и усмихнати. Тези усмивки бяха приятни, при всяко положение бяха за предпочитане пред намръщените, понякога откровено лоши погледи на сестрите от обикновените болници, но това беше малка утеха за Лола.