Професор Каназирев й подаде вързопче, в което беше здраво опаковано прекрасно бебенце с гъста тъмна косичка, снежнобяла идеална кожа, малко носле и розови бузки. То веднага я хвана за пръста. Сърцето й трепна от радост. Може би това беше знак, че се познаваха, че то вече знаеше коя е тя, неговата майка. Сега оставаше и тя да разбере за себе си коя е и всичко щеше да е наред.
Беше категорична за името на детето. Ако беше момче, щеше да се казва Стефан, ако беше момиче - Анастасия. И Стефан се беше родил. Това щеше да бъде малкото й отмъщение към Колев и майка й.
Маруся направи всичко възможно, за да разколебае дъщеря си. И сега, минути след раждането на Стефан и обявяването на името му, тя пак се опита да наложи своето мнение.
- Лоли, нека да не напрягаме излишно ситуацията. По-добре да изберем неутрално име, пълно е с прекрасни имена...
Лола я прекъсна язвително. Голяма тъпанарка беше майка й.
- Какво, Орлин ли да го кръстя?
- Не, никой не те кара да е Орлин, но Борис е прекрасно име, Калоян, Асен...
- Оффф, моля те, престани, добре, ще го кръстя Авитохол... Отдавна не очаквам от теб да си на моя страна, но това минава границите! Толкова ли не ти пука за мен?! Все едно че никога не си чела онова писмо...
- Напротив, помня прекрасно писмото, но ако си помислиш, в него няма нищо уличаващо Орлин срещу теб или мен. Дори и срещу баща ти. Напротив, от това писмо ми стана ясно, че той е помогнал на баба ти. Ако не беше той, мислиш ли, че щяха да им позволят да се преселят в София? И баща ти да следва? Я си помисли добре.
- Ясно. Само това си разбрала, защото само това искаш да разбереш. Няма смисъл да говорим повече, аз решавам как ще се казва детето ми и край. Стефан.
- Лола! Не разбираш ли, че няма да е добре дори за самото дете да носи име, което създава конфликт?
- Не ме интересува! Конфликта го създавате ти и Орлин с изискванията си. Повече няма какво да обсъждаме.
- Моля те, Лола, помисли още малко....
- Стефан! Край! - кресна Лола, а Маруся стреснато сложи пръст на устата си.
И синът на Лола беше наречен Стефан за огромна, но сдържана неприязън на Орлин Колев. Междувременно беше позволил на Лола да изпрати писмо на баща си с новината, че всеки момент ще се роди бебето. След като тя и малкият Стефан излязоха от болницата, вкъщи я чакаше възторжен отговор от него. Без Лола нищо да му казва, баща й се беше досетил, че негов и неин „благодетел“ по отношение на писмата беше Орлин Колев. За да не навреди на дъщеря си, беше престанал да й пише за надеждите някога отново да са заедно. Писмата им бяха като разговор между затворници. През стени и решетки, винаги в присъствието на надзирател. Но можеше да е и по-зле. Да няма никакъв разговор.
Лола постепенно научаваше правилата на играта в България.
51.
Малкия го очакваше чудесно креватче, намерено с връзки, както и пълни комплекти от дрешки, шапчици, пелени, бутилки за мляко, апаратче, което държеше бутилката винаги на идеална стайна температура (такива нямаше на пазара), биберони, терлички, обувчици, млека и крем „Пенатен“ срещу подсичане, също липсващ в България, одеялца, непромокаеми постелки за повиване, непропускащи гащички и разноцветни дрънкалки. Всичко беше от чужбина, с изключение на някои дрешки и играчки.
След като се възстанови от секциото, Лола нямаше търпение да влезе в джинсите си. Кърмеше, но кърмата й не беше много и на около четиресетия ден спря. Изтощението от денонощните хранения през три часа не й позволяваше да мисли за себе си, нито за ситуацията, в която се намираше. Гледаше сина си с ненамаляваща изненада и се чувстваше виновна, че не изпитва от появата му лудата радост, която се очакваше от всяка млада майка. Гушкаше го, наблюдаваше го изучаващо и не можеше да разбере как така то беше излязло от нея. То я стискаше за палеца с всички сили и я гледаше изучаващо. Погледът му понякога я притесняваше. Един ден щеше да разбере колко жалка е майка му.
Изненадващо за всички, Стефан не беше наследил сините очи на Лола и Васил Тенев, а беше с големи кафяви очи и много приличаше на Маруся, от което тя беше на седмото небе от радост. Косата му беше почти черна, лъскава и гъста, кожата му постепенно започна да губи млечнобелия си цвят и да става мургава като нейната. Това успокои Колев. Щеше да вижда във „внука си“ не Стефан Карамихов, а жена си. Беше значително по-поносимо. И въпреки името, беше безкрайно доволен, че беше момче. Вече виждаше как ще направи от него „стойностен човек и достоен гражданин на България“.
Между кърменията, а после и храненията с „Хумана“, която Колев купуваше от Кореком, Лола не знаеше какво да прави със себе си. Маруся беше в отпуск, за да помага на дъщеря си, докато бебето стане на 3-4 месеца, а после щяха да вземат жена, за да може Лола да започне отново да учи. Докато то спеше, Маруся все искаше да обсъждат някакви планове за бъдещето, но Лола нямаше нито сили, нито желание за подобни разговори. Така или иначе, нямаше идея какво искаше да прави със себе си. Сега, след като бебето се беше родило, осъзна, че животът й щеше да е живот на заложник на интересите на сина й, които вече категорично бяха интереси на Колев и майка й. Не че му мислеха злото, напротив, искаха най-доброто за малкия Стефчо, но покрай него като че ли Лола спря да съществува. Ако, преди да роди, се чувстваше като утроба за разплод, сега вече беше станала абсолютно излишна. Да, беше майката на бебето, но „самотна майка“. И тази самота се изостри непоносимо в нея.