Опитваше се да чете в кратките моменти на тишина и спокойствие, но не можеше да се съсредоточи. Витаеше из огромния апартамент на Колев като призрак, пак отслабнала и отново с дълбоки тъмни кръгове под очите. Вече никой не я караше да яде, нито обръщаше внимание на бързото й отслабване след раждането. Единственото й забавление беше да седне вечер късно пред телевизора сама, след като майка й и Колев си легнеха.
Пускаха по телевизията все повече американски сериали. Ричард Чембърлейн от „Птиците умират сами“ оставяше без дъх безброй български жени, свикнали на грубо отношение от мъжете си. „Богат, беден“ беше голяма грешка на Партията, защото определено създаваше желание да живееш в онази гадна, корумпирана и жестока Америка. Но най-любимият сериал на Лола беше „Професионалистите“ с Мартин Шоу. Главният герой Дойл имаше прекрасни кестеняви къдрици, разкопчана на гърдите риза и страхотно чувство за хумор. Поради липса на реални мъже в живота й, от самота и изолация се влюби в него. Никога не се беше влюбвала в киногерой, но единственото време, в което се чувстваше мъничко щастлива, беше часът на сериала. Мъжът в него я вълнуваше. Беше й смешно, че е влюбена в несъществуващ човек, а после й ставаше тъжно. Тази любов не беше реална, единствената реална прегръдка беше на тъгата. Лягаше до легълцето на сина си и гледаше в една точка през дървените му решетки, докато той спеше.
Така минаха дни и месеци.
52.
Сутрините Маруся виждаше, че дъщеря й броди из апартамента с отсъстващ поглед, но залисията около бебето беше главният приоритет за нея и Колев. Той беше луд за бебето. Говореше му нежно, обичаше да го носи из апартамента и да му показва разни предмети, щастието му около малкото същество беше явно. А Лола беше млада, щеше да се оправи. Не беше лесно да няма мъж до себе си, но пък тя и детето й живееха в лукс в сравнение с обикновените българи. Не се съмняваше, че мрачното настроение на дъщеря й ще мине.
А Маруся и Колев несъзнателно разиграваха живота на младо семейство, в което Лола беше излишна. Майка й не смяташе така, но въпреки че уж я беше приел, Колев си налагаше да не показва досадата си от присъствието й. С всеки изминал ден животът на Лола в дома му ставаше все по-нетърпим. Детето беше нейно, но и не беше нейно. Те се държаха така, все едно че беше тяхно. Мислите за безсмислието на живота й се появиха отново с пълна сила. Дори по-силно от преди.
Заставаше до легълцето му и го гледаше дълго, опитвайки се да разбере какво чувства. Трябваше да изпитва неудържима майчинска обич, а колкото и да й се искаше да открие и себе си тази сила и топлина, нея просто я нямаше. Имаше само огромна празнота, която не само че не беше намаляла с появата на детето, а беше станала като незапълняема с нищо черна дупка. Луташе се в нея като слепец, а детето й нямаше представа какво става в душата на майка му.
Не знаеше какво да прави със себе си. Мечтаеше да си намери мъж, някой, който да я обича и да я спаси от всичко това. Спасител. Трябваше да бъде хубав, висок, умен, интелигентен, да е от добро семейство, амбициозен, с чувство за хумор, способен да се грижи за нея, да я направи щастлива, без да знае, че щастието й не можеше да дойде отвън. Да се държи добре с нея и да не й изневерява. И да я измъкне от обстоятелствата, в които се намираше. Не разбираше, че тя трябва да намери всичко това в себе си, а сърцето й беше тъжна, необитаема планета. Ако Лола живееше на Запад, на майка й щеше да е ясно, че много преди да роди, дъщеря й страда от депресия, към която се беше добавила и следродилна депресия. Но нито Маруся, нито Колев се интересуваха от нея и обичайното й лошо настроение. Малкият Стефан ги беше обединил в „истинско“ семейство и те се наслаждаваха на новата ситуация без никакви задръжки и съображения, нито пък деликатност към Лола. Тя трябваше да се радва, че синът й беше гледан в такива изключително добри условия.