Капанът, който Колев беше заложил много по-отдавна, отколкото Лола предполагаше, работеше безотказно и нямаше по-доволен човек от него. Победата му беше безспорна.
Отстрани всичко изглеждаше напълно естествено - нямаше по-нормални и щастливи дядо и баба на света от него и Маруся. Цеко и Ганка идваха рядко, но бяха извънредно доволни, виждайки красивото си правнуче облечено в най-хубави дрешки и гледано от важен човек като Орлин Колев. Радваха се за дъщеря си, която явно най-накрая беше намерила щастие и стабилност, а за Лола почти не питаха, като за умрял човек. Тя също не им се обаждаше, защото нямаше какво да си говори с тях. Знаеше, че баба й я обичаше, но изпитваше някакъв срам от нея заради поведението си - въпреки че ги смяташе за прости и неспособни да я разберат. По-лесно беше да не ги вижда. Те така или иначе не я разбираха.
Детето проходи в нейно отсъствие, в ръцете на бавачката, докато тя беше изчезнала от къщи за три дни. Беше си събрала багажа и беше останала да спи в неин полуприятел, полулюбовник, който се чудеше какво да я прави. Харесваше я, но не разбираше какво се случва с нея. Беше ясно, че не беше нищо добро, но той не можеше да й помогне.
Пропастта под краката й ставаше все по-дълбока и черна. Стоеше на ръба и гледаше в нищото. А това, което виждаше, я караше да се опитва всячески да забрави, че е в нея. Невъзможна задача.
55.
Майка й беше на работа, а бавачката и Стефчо на разходка, когато един ден Колев се прибра от министерството по-ра-но от обикновено. Знаеше, че Лола ще се появи, за да види детето след следобедния му сън и преди да излезе на разходка, както и за да се преоблече за вечерта. Издебна момент, в който да са сами в апартамента.
Лола не го чу кога влиза и се стресна ужасно, виждайки го облегнат с кръстосани ръце на вратата на стаята й.
- Ох, изкара ми акъла... Не те чух, че си се прибрал...
Колев я изгледа студено и й обърна гръб.
- Ела в хола, трябва да говорим.
Тонът му беше безапелационен. Тръгна послушно след него със свито от страх сърце. Чувстваше се гузна, че не гледа детето си и не прекарва достатъчно време със Стефчо, и знаеше, че не я чака нищо добро от този разговор. Колев си беше сипал уиски, но не й предложи.
- Слушай ме внимателно. Знам всичко, което правиш, когато не си тук. Всяка твоя крачка ми е ясна. Не ходиш на лекции и се шляеш с всякакви отрепки по заведенията. Твое право е да правиш каквото искаш, но ти си вече майка.
Наведе глава. Беше прав, нямаше какво да му отговори.
- Ние с майка ти гледаме детето ти, аз плащам на бавачка, за да има кой да се грижи за него, защото Маруся не може да напусне работа, за да се чукаш наляво и надясно...
- Не говори така! - извика Лола с пълни със сълзи очи.
- Защо, да не би да не е вярно?
- Ще спра, ще се променя...
Скри лице в ръцете си. Беше я срам, ужасно я беше срам, а нямаше къде да се скрие. Колев направи отегчена физиономия.
- Това, което искам да ти кажа, е, че ако не направиш коренна промяна и продължиш по този начин да компрометираш мен и майка ти, ще е по-добре да се пренесеш в апартамента на „Крум“ И без това присъствието ти тук е безсмислено. Да не говорим, че детето ти расте и започва да разбира. Предупреждавам те за пръв и последен път.
Изпи на екс последните глътки от чашата си и излезе. След като хлопна външната врата, Лола грабна чаша, наля си уиски до средата й и я изля в гърлото си. Главата й моментално се замая. Трябваше да излезе веднага, преди да са се прибрали жената и детето. Беше съсипана от срам, чувство за вина и мъка. Горкото й дете. Не стига, че нямаше баща, то нямаше и майка. По-добре да беше се самоубила, когато имаше смелост да го направи. Но не можеше да остане тук и минута повече. Изпи още една чаша уиски, грабна си нещата и хукна почти тичешком по стълбите.
За пореден път не отиде на лекции, знаеше, че във ВИТИЗ я търпяха само заради Колев. Ходеше като насън из софийските улици, без посока, без дом, потънала в абсолютна самота. Предишната вечер, както и много вечери преди това, се беше прибрала в четири сутринта. От уискито й се виеше свят, беше се напила отново, преди да е успяла да изтрезнее от снощи.
Нямаше друг избор, освен да се прибере на „Крум“. Но имаше само пет лева, а Колев сигурно щеше да забрани на майка й да й дава пари. Сега не можеше да мисли за това. Трябваше да се махне от улицата, от целия този живот, който течеше около нея, без нея, въпреки нея, без изобщо някой да го интересува отчаянието й.