Докато вървеше из коридорите на дома си, който също вече не чувстваше като дом, дори не запали лампите, движеше се като слепец, опипом. Не искаше светлина, а мрак, в който да потъне и да не излезе от него никога.
В следващите дни почти забрави да яде, а и имаше кой да я черпи. Излизаше, „забавляваше се“ с поредното си гадже, прибираше се почти сутринта в пустия като гробница апартамент, спеше до обяд, минаваше за малко през дома на Колев, докато той и майка й бяха на работа, гушкаше детето си и си тръгваше. Загуби представа за време, не знаеше колко дълго се намира в този цикъл, докато един ден осъзна, че наистина нямаше смисъл да живее. Този път животът й наистина беше абсолютно излишен. Детето й нямаше нужда от нея, то получаваше и любов, и грижа от майка й, Колев и бавачката.
Беше чудо, че Колев не беше завел дело, за да й бъде отнето. Не че не беше искал; Лола нямаше как да знае, че майка й се беше борила с него с всичките си женски средства, за да не се случи това. Беше успяла да го убеди, че така или иначе, Лола я няма наоколо, няма как да навреди на Стефан, така че нямаше нужда да се предприемат такива драстични стъпки, заради които щяха да ги разнасят из цяла София. На секундата намрази мъжа си заради това и на секундата взе мерки и забута омразата някъде дълбоко в себе си, там, където нямаше да й пречи.
Беше й изключително мъчно за дъщеря й, но не знаеше как да й помогне. А и тя трябваше да си помогне сама. Нищо не й липсваше. Пропускаше, че всъщност й липсваха много неща - баща й, любов, дори самата Маруся й липсваше. Трябваше да я дели с Орлин Колев, за когото Анастасия беше написала ужасни неща, а Лола се беше опитала в омразата си към него да й внуши нещо още по-ужасно. Но Маруся не си позволяваше да мисли твърде дълго и в тази посока. Беше деструктивно за нея, за съпруга й, както и за внучето. Колкото и да й беше мъчно, проблемите на Лола вече не бяха от първостепенно значение. Само побесняваше всеки път, когато се сетеше за бившия си съпруг. Ако не беше заминал така безотговорно, нищо от това нямаше сега да се случва. Но това беше ситуацията и тя трябваше да се справя с нея по най-добрия начин. Така, както беше научена и свикнала, а и както Орлин очакваше от нея. Досега беше видяла само добро от него. Когато я беше накарал да пише доклади за Стефан, докато бяха в Париж, е било от ревност, а и всъщност той е толкова умен, че е прозрял още тогава какво ще се случи.
Да, Орлин беше нейната скала, нейната най-сигурна и единствена опора, без която тя беше загубена. А Лола щеше да се оправи. Орлин имаше разрешение и за този проблем. Беше въпрос на време, малко късмет и неговата безценна и мъдра помощ.
56.
Опитваше се да се събуди, но потъваше обратно в тежък сън без сънища, в който сърцето й като че ли едва тупкаше, напълно загубило силата си. Извън съня, обратно в мрака. Извън съня, обратно в мрака. Това като че ли продължи часове, докато най-накрая отвори очи. Огледа стаята си, все едно че не знаеше къде е попаднала. Седя дълго на леглото, с поглед, втренчен в нищото. Нищото беше тя самата. Не можеше така да продължава. Ако досега беше плашила родителите си и Колев с идеята за самоубийство, в момента го извършваше по индиректен начин. Без хапчета и насочен пистолет в главата.
Детето й имаше нужда от нея, а тя го беше загубила още преди да разбере какво е да обичаш дете. Трябваше нещо да направи. Но за да се справи със себе си, имаше нужда от помощ. И тази помощ нямаше да дойде от тайфите, с които се движеше, нито от мъжете, които обичаха тялото й, но не изпитваха нищо към нея, нито пък от майка й и Колев. А беше достигнала дъното и трябваше да се вземат мерки. Реши да отиде на невролог в Правителствена болница.
Тази мисъл се появи изневиделица в главата й и тя започна светкавично да се приготвя. Взе душ, дълго три лицето си от снощния грим, облече се скромно, върза косата си на опашка и се качи на трамвая към болницата. Беше повече от отчаяна, нямаше търпение да говори с лекаря колкото се може по-бързо. Докато трамваят бавно се влачеше и дрънчеше нагоре през гората, Лола премисляше живота си с вече нетърпими за самата нея ужас и отвращение към собствената си личност. Едва сдържаше сълзите си, но не можеше да плаче пред каменните лица на пенсионерите около нея.
На регистратурата се записа за след половин час при доктор Стоев. Отиде пред кабинета и нервно зачака. Времето като че ли беше спряло, а струната в нея всеки момент щеше да се скъса. Най-накрая половин час мина, пациентът преди нея си излезе, тя стана и се запъти към вратата, но пътят й беше пресечен от мъж в сив, леко лъскав костюм, каквито носеха мъжете на върха на държавата. Изобщо не я погледна и направо влезе. Отчаянието в Лола се надигна като вълна, която не можеше повече да сдържа. Изпадна в истерия и започна да реве с всички сили на глас в коридора. Мигновено настана паника, сестрите и лекарят изскочиха от кабинета.