- Бях на невролог, мамо, и той ме изпрати на психиатър.
Маруся се стресна. Не беше добре, ако беше ходила на психиатър в Правителствена. Не само съпругът й щеше да разбере, а и всички щяха да говорят зад гърба им, че дъщеря й не е добре.
- Как така на психиатър? Защо?
- Ами реших, че не може повече да продължава така и вече няма да пия и пуша. Затова отидох на невролог, а там един ме пререди и не можах да се контролирам и изпаднах в нервна криза...
Майка й я прекъсна тревожно:
- Къде беше на невролог?
- В Правителствена, къде...
- И къде я направи тази нервна криза?
Лола започна леко да се изнервя, но моментално се стегна. Беше твърдо решена всичко да се оправи, нямаше да позволи на майка си да й влияе отрицателно.
- В коридора, пред кабинета.
- Пред всички?!
Майка й беше непоправима. За нея беше по-важно какво ще кажат хората, отколкото, че беше стигнала до такова състояние. Но тя си беше такава и друга нямаше да стане.
- Пред целия правителствен и полуправителствен свят, представи си... Спокойно, там нямаше почти никой, знаеш как е. Важното е, че ми предписаха лекарства и сега спирам да пия, да пуша, ще ходя на лекции, ще си лягам рано и ще се прибера при вас.
Най-накрая Маруся почти се усмихна. Каквото ще да става, важното беше, че може би Лола наистина искаше да се оправи.
- Това е добра новина. Чичо ти Орлин ще се зарадва, а най ще се зарадва Стефчо.
Ледовете се стопиха и за пръв път от много дълго време майка и дъщеря имаха нормален разговор, в който Лола не беше на подсъдимата скамейка.
После майка й се върна на работа, а Лола отиде на разходка с малкия, който я гледаше отчуждено. Зарадва й се, но не толкова, колкото беше очаквала. Това леко помрачи настроението й, но знаеше, че тя сама си е виновна за всичко.
Когато Орлин видя, че Лола ще остане за вечеря, лицето му се вкамени. Не я искаше нито на масата си, нито в дома си. Маруся го дръпна настрана и му обясни набързо какво се случва. Той каза само:
- Добре, но чудеса не стават.
Сядайки на масата, Лола пое детето си от Маруся, което допълнително го раздразни. Тъкмо малкият беше свикнал само с тях, сега това смахнато момиче щеше да развали всичко. Детето щеше да се раздвоява, а и „промяната“ в малката курва щеше да трае сигурно от ден до пладне.
- Чичо Орлине, искам да знаеш, че бях на лекар, предписаха ми лекарства, защото бях в депресия, и вече няма да пия. И ще съм такава, каквато трябва да бъда като майка.
Той се усмихна иронично на гордия й тон. Глупостите й край нямаха. Депресия... Ако беше расла на село, нямаше дори да знае значението на тази дума. Нямаше да има време да е депресирана от копане.
- Вероятно трябва да ти дадем медал за геройството...
- Недей така, детето е искрено!
- Знам, че е искрена, имам приятели в болницата и ми докладваха всичко.
Лицето на Лола помръкна. Нямаше тайни от него. Но нищо, тя нямаше и какво да крие, напротив, сега беше напълно открита и честна. Не лъжеше, че иска да промени живота си.
- Значи знаеш, че наистина искам да се променя, и ще го направя.
Колев омекна. Нямаше друг избор. Явно пак трябваше да я търпи в дома си.
- Едно е да искаш, друго е да можеш. Надявам се, че наистина ще се стегнеш. Ще трябва да се докажеш пред всички. Най-вече пред сина ти. Него не го интересуват заклинания, обещания и желания. Като всяко дете, той иска майчина обич. Ако можеш да му я дадеш, само ще се радвам.
57.
След като приключиха с вечерята, Лола отиде да изкъпе Стефчо, а Маруся и Колев останаха на масата. И двамата бяха замислени. Колев пръв наруши мълчанието:
- Ще трябва да спра писмата на бившия ти съпруг до Лола.
Маруся се ядоса. Тъкмо нещата се бяха закрепили, това само щеше да извади Лола от равновесие.
- Защо?
- Защото е започнал работа в радио „Свободна Европа“. А и защото съм дълбоко убеден, че е вредно за дъщеря ти да контактува с него. Тя има нужда от стабилност, не от псевдогрижата му за нея.
- Но това само ще я извади от релси! Поне от време на време...
Прекъсна я безцеремонно:
- Няма от време на време. И тя не бива да знае, че той работи за „Свободна Европа“, ясно ли е?
Познаваше съпруга си. Беше безсмислено да спори. Ядоса се на Стефан, но го прикри. Егоизмът му нямаше край. Отново и отново изобщо не мислеше какво причинява на детето си. Колев като че ли отгатна мислите й.
- Ако мислеше поне малко за дъщеря си, нямаше да започне тази работа, но предполагам, че не си изненадана.
- Не, не съм... Какво да й кажа, ако пита?
- Нищо. Не знаеш защо. Ако много настоява, аз ще й обясня.