Понякога хралупата като че ли хълцаше, което беше болезнено за нея и за „тя“-съществото. Центърът на хълцането също беше точно над главата й и тогава беше обладана от необичайна тъга за хралупата. Започна да разбира какво се случваше на горката хралупа - тя плачеше. Тогава добрият дебел глас, защото имаше и лош, започваше да издава мили звуци, от които хралупата спираше да плаче и изведнъж всичко около „тя“-съществото ставаше приятно, чувстваше се обградена с нещото, за което тънкият и добрият дебел глас често си говореха - любов, първата дума, която не й звучеше чуждо. Звуците „ю“ и „о“ бяха много приятни. Любовта беше топлата водичка на хралупата, когато беше спокойна. Когато не споменаваха за любовта, водичката малко изстиваше и не беше толкова приятно и спокойно.
Тя! Елиминира думата „същество“ - вече със сигурност беше ТЯ. Тя растеше в хралупата все по-щастлива. Вече й се излизаше, страшно искаше да види какво има навън. Най-много й се искаше да излезе, за да види любовта. Досега тя беше най-хубавото нещо, което се беше случвало на дебелия и тънкия глас, на хралупата и на самата нея. Сигурно беше нещо като хралупа, която пазеше винаги топла тишина и спокойствие. Нямаше търпение да я срещне и да я наблюдава. Щеше да наблюдава всичко навън, интересното тепърва започваше.
18.
Началото на брака на Стефан и Маруся беше трудно заради Цеко Доков, който не можеше да преодолее ненавистта към зетя и майка му. Анастасия го дразнеше особено много с любезността си. Държеше се безупречно и въпреки това всичко в нея го дразнеше. Стефан пък си позволяваше твърде много неща, от него лъхаше на „слободия“ и буржоазен упадък. Дори външният му вид беше упадъчен заради начина, по който се обличаше. А глупавата му дъщеря, както Доков си мислеше за Маруся, беше на седмото небе от щастие и не обръщаше внимание на лошите знаци, нито на загрижения си баща.
Отличното възпитание на Стефан, панталоните с ръб, винаги идеално изгладените бели ризи и неотлъчното сако от тъмнозелено, дебело, рипсено кадифе с кафяви кожени кръпки на ръкавите - за Маруся бяха признаци за съвършенство, а за Доков бяха повече от обида, те бяха знак за враг. Зет му беше съумял да поддържа сакото си години наред в изряден вид благодарение на постоянното използване на химическо чистене - нещо ново за България, на което Цеко Доков гледаше с подозрение, както и на буржоазния според него навик на Стефан да се къпе всеки ден. Чистотата му го вбесяваше, като че ли с нея той отнемаше нещо от техния свят, свят, в който употребата на дезодорант беше непозната до средата на 70-те, а бельото се сменяше веднъж в седмицата. Чистотата на Стефан за Цеко беше опит да се прикрие мръсният му, буржоазен произход, направо обида към работническия пролетариат, вид тих, незабелязан, но много опасен преврат, а идеално поддържаните нокти на ръцете му правеха омразата към него непреодолима.
Стефан не пропускаше да се погрижи и за ноктите на Лола.
- Лили, слънце, ела при татко да ти види ноктите!
Лола притичваше и подаваше ръчички на баща си, той взимаше ножичката, внимателно изрязваше меките малки нокътчета, след което намазваше пръстчетата й с крем, като ги масажираше леко.
- Тати, защо дядо и баба не правят така?
- Защото не е имало кой да ги научи, миличко.
- Те нямат ли си татко и мама?
- Имат си, но техните татко и мама са работили на полето и не са имали време да се грижат за ръцете си. Ти няма да работиш на полето и ръчичките ти трябва да изглеждат чисти, с изрязани нокти.
- А защо са работили на полето? Там няма нищо.
- Има, как да няма! В земята расте житото, от което се прави хлябът, доматите, картофите. Пържените картофки, които толкова обичаш, излизат от земята.
Лола го поглеждаше озадачено.
- Как така от земята? Защо? Те са чисти! Защо са чисти, тате?
- Много неща, преди да станат чисти, са мръсни. И обратното - много чисти неща стават мръсни - замислено завършваше той, изрязвайки последното нокътче от малкото й пръстче.
- Ама защо чистите неща стават мръсни? Кажи!
- Ще разбереш, като пораснеш. Виж сега колко хубави са ръчичките ти, като на истинска млада дама.
Стефан винаги наричаше Лола „млада дама“ пред родителите на Маруся не само защото вярваше, че тя ще бъде такава, но и защото знаеше колко ги дразни това. В развитото социалистическо общество нямаше място за дами, а само за труженички, които работеха наравно с мъжете, нямаха време за кремове, но пък участваха активно в обществения живот и съблюдаваха за спазването на социалистическия морал. Маруся неуморно молеше Стефан да не нарича Лола „дама“, а той всеки път й отговаряше с желязно спокойствие.