- Надявам се да те послуша, Цеко, аз съм безсилен, тя си го избра.
От малка Лола усети удоволствието да налива масло в огъня на възрастните.
- Няма! Лола съм!
- Добре бе, ама за мен ти си Лили, ела сега при дядо!
Стефан и майка му се бяха отказали да апострофират Цеко на тема величието на Тодор Живков и оставяха Лола да отиде до дядо си, който я прегръщаше развълнуван от речта, а после, залитайки, ставаше да танцува с внучката си Дунавско хоро. Лола плетеше крачета и никак не й се танцуваше хоро, предпочиташе балета от „Лебедово езеро“. Тогава Анастасия се заемаше с разтребването на масата - Ганка й помагаше. Не си говореха кой знае какво, но поне между тях нямаше омраза. На следващия ден, на закуска, Стефан обясняваше на Лола какво означава да си велик. Изваждаше албум със снимки от Сикстинската капела и й разказваше за Тайната вечеря, Христос и Микеланджело.
- Но защо дядо казва, че Тодор Живков е велик, а не казва нищо за чичкото на кръста?
Маруся нервно щъкаше из кухнята, поглеждайки Стефан с притеснен, обвинителен поглед.
- Стефане, защо сега създаваш проблеми?
- Това не са проблеми, това е история, Мери. Дядо Цеко, Лиленце, никога не е виждал тази картина и не знае, че Микеланджело е съществувал. Нали знаеш, че е работил на полето, там няма такива неща.
Лола го слушаше със зяпнала уста. Баща й беше най-добрият, най-умният и най-красивият татко. Защо тогава майка й се ядосваше и понякога плачеше? Дядо Цеко май беше лош, ама как да беше лош, щом й носеше подаръци?! Тези мисли се появяваха и изчезваха бързо от малката й главица.
- Сега, слушай ме много внимателно, Лиле. Всичко, което си говорим тримата, е тайна между нас. Никой не бива да го знае.
- Защо?
- Защото ние сме семейство и се обичаме. Извън нас, нашата къщичка тук, хората не са нашето семейство и те могат да бъдат и много лоши.
- Ама дядо Цеко и баба Ганка не са лоши.
- Не, не са, миличко, те много те обичат, но нали знаеш, има много картинки и снимки, които не са виждали заради тежкия живот, който са имали, и това им пречи да разбират нещата, за които ние си говорим. Затова е по-добре да не им казваме. А на чужди хора пък е задължително да не казваме нищо.
- А на баба Анастасия може ли?
- Може, защото тя разбира всичко. Била е на много места по света, изчела е много умни книги, знае кой е Микеланджело, какъв е бил животът на Исус Христос и всичко това я е направило много интелигентна. Ти приличаш на нея.
- Да, само вие, Стефане, сте интелигентни. Защо учиш детето на разделение? Всички сме равни! - ядосано се обаждаше Маруся.
- Лиленце, майка ти е като баба Анастасия, умна, образована, интелигентна, но дядо Цеко и баба Ганка са нейните майка и татко и тя малко прилича и на тях - казваше Стефан, целуваше жена си по врата и излизаше от стаята.
- Какво значи равни? И кои са лошите хора? Ще ни направят ли нещо? - питаше Лола, но вече нямаше кой да й отговори. Майка й започваше да се гримира и облича, за да излиза на вечеря, и Лола проплакваше:
- Пак няма да сте си в къщи! - когато я оставяха за пореден път сама с баба й. Беше й скучно, а те бяха толкова... хубави... нейните мама и татко. Защо не искаха да вечерят с нея?
Постепенно Лола леко намрази майка си за това, че все ги нямаше. Баща й беше не по-малко виновен, но майка й беше майка, трябваше да си стои вкъщи, за да си играят на дама, бесеница или Маруся да й разказва приказки преди заспиване. Лола обожаваше баба си, но това не беше достатъчно.
- Бабо, нали никога няма да умреш? - често я питаше.
- Няма, бабе, не мисли за това.
Колкото и да беше малка, Лола не й вярваше напълно. Нещо не беше наред в този отговор.
- Ама нали никога няма да умреш, обещай!
Баба й я гушваше и целуваше по главата.
- Обещавам! На баба умното дете...
Погледът на Лола оставаше мрачно загледан нанякъде, където още не беше стигнала. Бъдещето я чакаше и тя знаеше, че я чака. Докато я чакаше, тя порасна като будно, образовано дете, което баба му фанатично водеше на фигурно пързаляне, художествена гимнастика, балет. Учителка идваше у тях, за да преподава английски на Лола. Момичето нямаше време да си играе с децата, защото или учеше, или спортуваше, или четеше книги. Обожаваше да чете. Животът в книгите и приказките беше много по-интересен от истинския. Беше сигурна, че като порасне, ще бъде принцеса.
19.
1973 г.
Семейният живот на Стефан Карамихов и Маруся Докова беше безоблачен. Тя мислеше прагматично и запази името на баща си, което й осигуряваше протекцията на повечето негови другари партизани, назначени на ръководни партийни длъжности. Колкото и да беше неприятно на Стефан, свързването му с дъщерята на Цеко Доков пък му помогна в кариерата на архитект и му възлагаха все по-големи проекти. Лола растеше в спокойна среда, обгрижена от баба си Анастасия, а Маруся бързо се издигна в работата си в Министерство на външните работи. Красотата и умът й й помагаха и пречеха едновременно. Беше само на 35 години, когато министърът я извика в кабинета си на разговор. Секретарката му гледаше лошо Маруся, както я гледаха повечето жени в министерството. Винаги беше облечена елегантно, краката й бяха прекалено дълги, косите прекалено лъскави, очите прекалено блестящи, зъбите прекалено бели, мъжете прекалено много я харесваха. Сега и министърът искаше да говори с нея. Нямаше момент, в който Маруся да не усещаше завистта да диша във врата й. Колежките й също имаха възможност да се обличат по-добре от това, което предлагаше социалистическата конфекция, но около нея имаше аура на кинозвезда.