С късата си коса съвсем беше заприличала на малко, нежно момченце. Носеше и моряшки пуловери на бели и сини райета с копчета на врата, палтото й беше дъфел, сабото й беше черно и оригинално холандско. Стефан й разказа, че преди години в България са арестували хора заради палта като нейното и милицията е изрязвала дървените им копчета. Беше й трудно да разбере защо и попита майка си. Маруся направи поредната отегчена физиономия и каза, че има неща, които са такива, каквито са, и не е нужно да знае всичко сега. По-нататък ще разбере. Лола носеше джинси клош по последна мода, които й стояха страхотно, защото беше много слаба. Въпреки слабостта й обаче вече бяха започнали да й растат гърди. С тях постепенно отново порасна и косата й и Лола отново стана красиво момиче. Беше съчетала красотата на майка си и баща си в светлите си дръпнати очи и гъстата права коса.
Приятелството на Лола със Стоянич я направи по-щастлива и проблемите на родителите й вече не я засягаха толкова силно, защото не се чувстваше сама. Това чувство обаче беше напълно илюзорно.
26.
Българското контраразузнаване претърпя няколко провала. Консулът и търговското аташе бяха отзовани за 24 часа да се приберат в България след нота от френското правителство с обвинения в шпионаж. Посолството се беше превърнало в крепост, която служителите напускаха само за да напазаруват и да се приберат вкъщи. Атмосферата беше нажежена, хората не смееха да дишат. И тогава дойде поредният удар. Подозренията на контраразузнаването към Васил Петров се оказаха основателни и скоро след като бяха възложили мисията на Маруся и тя стана негова любовница, Васил Петров и семейството му изчезнаха безследно. Той се оказа висш офицер от резидентурна група на българското контраразузнаване, много добре обучен и интелигентен кадър, който нанесе голям удар, всъщност втория голям удар след Георги Марков, на комунистическа България. Скоро след бягството си Петров стана говорител на Свободна Европа, а няколко години по-късно, месеци след убийството на Георги Марков, чакайки метрото в Париж, беше прободен с неизвестен предмет в гърба. Петров се оказа късметлия и опитът за убийството му бе неуспешен, защото капсулата с рицин, намерена в гърба му, не се беше активирала.
За ужас на Маруся, веднага след изчезването на Васил Петров и семейството му, тя беше извикана по спешност в София. Оказа се не само че не е имало от какво да се страхува, но и я очакваше повишение. Докладите й за вечерите и прекарания с Петров следобед в хотел „Риц“ бяха сигнализирали достатъчно ясно, че Петров беше враг под прикритие. Вината, че не беше неутрализиран навреме, не беше нейна, а на службите. Трябваше да се прибере обратно в Париж, да каже на семейството си новината, бързо да стегнат багажа си и да се прибират обратно в България. Беше издигната до шеф на отдел, като министърът й беше подметнал, че по-нататък може да бъде изпратена посланик и в по-голяма и важна държава от Франция. Беше се справила добре и със съпруга си, информацията за поведението му, изпратена от нея, беше потвърдена от докладите на отзования консул. Стефан Карамихов не беше техен човек, но явно беше наясно, че срещу ръжен не се рита.
Стефан прие новината със смесени чувства. Това беше краят на едно преживяване, за което дори не беше мечтал като син на враг на народа. Беше благодарен на Бог, че му беше изпратил тази кратка и относителна свобода, както и за това, че Лола беше попила култура и свобода, която щеше да й помогне в развитието й на мислещ човек. Доколко беше добре за нея да е мислещ човек в България, това беше друг въпрос. Събитията щяха да го опровергаят. Културата, за която беше отворил очите и сърцето на Лола, щяха да я направят болезнено неприспособима към ограничения, грозен и заплашителен свят на комунистическа България.
Беше щастлив, че отново щеше да е заедно с любимата си майка. Тя беше островът на свободата му, в който намираше спасение от принудата да мълчи, да няма мнение, да държи в себе си негодуванието от несправедливостта на света, в който живееше.
Лола беше много щастлива, че отново щеше да се събере със съучениците си от началното училище, с някои от които продължаваше да си пише, без да знае, че между тях и нея вече имаше пропаст - пропастта на завистта за привилегирования живот, който живееше благодарение на майка си, и който я беше отвел не само в западна страна, а в самия Париж. Мислеше, че завистта и злобата, за които беше научила чрез боклука, демонстративно пръснат пред вратата на апартамента им, ще останат във Франция. Не знаеше, че в България те ще я засипят като невидима лавина, от която никога нямаше да може да избяга. С времето щеше да разбере, че завистта се беше появила от нелогичното изискване на комунизма всички да са равни, и тя не беше нищо повече от мазохистична и тъжна реакция на хората към лъжата, която трябваше да приемат насила и със задължителна радост.