Раздялата й със Стоянич беше по-тежка за Стоянич, отколкото за Лола. Писмата от Париж на розова хартия започнаха редовно да се появяват в пощенската й кутия, пълни с тъга, романтични думи, мрачни философски излияния за смисъла на живота, дори поезия, посветена на Лола, което й се видя малко странно. Тя очакваше с нетърпение и веднага отваряше дебелите, тежки пликове, пълни с тийнейджърски философски съкровища. Приятелката й й липсваше, но по писмата ставаше ясно, че Стоянич е тази, която наистина страдаше.
Новоприетата във Френската гимназия Лола вече имаше дълга, тежка светлоруса коса, замечтан син поглед, попил светове от чужда култура, дълги крака, обути в джинси „Levi’s“, аура на нещо чуждо и недостижимо. Френските дрехи, с които Стефан беше облякъл дъщеря си, и изобщо това, че беше живяла във Франция, автоматично я бяха направили както популярна, така и обект на завист от страна на повечето й съученички. За завистта допринасяше и фактът, че поради перфектния й френски беше приета направо в 8-и клас, без да учи в подготвителен.
Запленени от нея, момчетата обаче бяха далеч от такива чувства и веднага се беше оформил ескорт от група влюбени, които я следваха като хипнотизирани. Няколко от тях си бяха направили рокгрупа и носеха барабаните и китарите у Лола, за да репетират. Свиреха „American band“ на „Гранд Фънк Рейлроуд“. Никой друг родител не допускаше ужасната шумотевица, която създаваха. Родителите на Лола никога не бяха вкъщи, а баба й не им се бъркаше. Понякога зеленоокият, висок Мони, който беше възмъжал по-рано от останалите, носеше бутилка вино, от която пиеха направо на екс, тайно от Анастасия.
Лола имаше страхотни плочи на „Пърпъл“, „Юрая Хийп“, „Лед Цепелин“, каквито никой в София нямаше. Те се слушаха увеличени до последно. Съучениците й се възхищаваха на готините й родители, които разрешаваха всичко това, само Маруся от време на време роптаеше, че Лола трябва да слуша и класика, стига с тази американска музика. Баба й Анастасия също се опитваше от време на време да каже нещо за разностранните интереси. Човек трябвало да има познания по всичко. Но безуспешно - внучката й не я слушаше както преди. Не че влиянието й се беше стопило, Лола продължаваше да се възхищава на огромната култура на баба си, както и все повече разбираше колко различни са родителите на майка й от майката на баща й и как тази различност беше в полза на баба й Анастасия. Всичко това обаче имаше все по-малко значение, защото тя ставаше все по-голяма и все по-малко й пукаше.
Лола едвам изтърпяваше редките гостувания на мълчаливия, свъсен и див Цеко Доков, който ненавиждаше музиката, която тя слушаше, дразнеше се от начина, по който се обличаше, и непрекъснато й намекваше, че вече е член на Комсомола и трябвало да стане активна, нещо, което Лола ненавиждаше. Освен това виждаше, че горката й баба Ганка не смееше да я защити, нито да гъкне пред него. Беше ясно, че се страхуваше. Лола не разбираше как така този груб човек беше баща на фината й елегантна майка. Но всичките тези стари хора нямаха особено значение за нея, защото момчетата бяха станали изключително важна част от живота й. Обличаше се за тях, научи се и да се гримира. Майка й, разбира се, в началото й забраняваше, но Лола носеше гримовете си в училищната си торба. Беше престанала да носи чанта още в първата година в гимназията, чантите бяха за зубърите. Торбата й беше военна, вадеше от нея гримовете и се гримираше във входа, преди да излезе на улицата. Искаше да е красива за влюбените момчета, както и за тези, които все още не бяха влюбени в нея. Разглеждаше се гола в огледалото от всички страни и беше доволна от това, което виждаше. Краката й бяха дълги, гърдите все по-големи, дупето сочно, високо и идеално, беше красива. По всичко изглеждаше, че е така, въпреки че всъщност не беше съвсем убедена.
Лола беше в час с музиката както никой друг в училището й. Освен обичайните заподозрени - „Пърпъл“, „Цепелин“ и „Фънк“, Лола слушаше и Дона Съмър, „Темптейшънс“, Чеслав Ньемен, АББА и Айзък Хейз, и след училище танцуваше като бясна в хола под разгромяващия звук на уредбата „Филипс“, пореден повод за завист сред приятелите й.
Западната музика, както и момчетата, беше важна част от живота на Лола. Беше й странно, че беше забранена не само за продаване, но и за слушане. Не разбираше защо ще бъде забранявана музика, при положение че онзи, другият свят, в който беше живяла, беше не само съвсем наред, а и беше много по-богат и интересен от българската действителност. В магазините се продаваха тежки, лошо изработени винили на Лили Иванова и Емил Димитров, които издаваха плосък, неприятен звук и само много рядко в полския или чешкия център се намираше нещо интересно. Родителите на Лола й носеха плочи от Сърбия, там явно нещата бяха по-свободни. Бяха й донесли най-новата тава на „Комодорс“, както и на една югославска група „Бело Дугме“, която тя слушаше много рядко, защото се отнасяше с презрение към всичко, което не беше американско или английско. Някакви си там сърби пееха на този ужасен език, не че бяха кофти, но езикът им звучеше зле в сравнение с английския.