В огромната грозна стая с решетки на прозорците имаше двайсет легла, на които лежаха жени на възраст между шестнайсет и осемдесет години. Лола се събуди тотално отчаяна от себе си. На леглото срещу нея лежеше студентка от ВИТИЗ, безнадеждно влюбена в Крикор Азарян и решила да умре заради несподелените си чувства. На друго легло неспирно говореше сама на себе си баба на около седемдесет години, която беше напръскала стаята си с „Мухозол“ и беше легнала да спи с намерението да не се събуди повече. Това беше третият й опит за самоубийство. Една жена беше в безсъзнание и непрекъснато стенеше. Била с разбито сърце от невъзможна любов. Не млъкна и трите денонощия, докато Лола беше там. Едно много дебело момиче беше пък опитало да се самоубие, защото беше дебело.
Лола стана с треперещи крака, за да се поразходи, и се озова в компанията на двама цигани от мъжкото отделение по токсикология, които гордо й разказаха, че са тук за трети път, защото пак изпили по две бутилки мастика. Ах, тази гнусна мастика! Никога повече нямаше да близне, майка й и баща й бяха прави!
Пратиха я на психолог, разговорът беше спокоен и интересен, тя се чувстваше напълно празна, не беше умряла, но като че ли чувствата й бяха мъртви. Не знаеше какво ще разбере за нея симпатичният възрастен лекар и какво щеше да каже на майка й. Чувстваше се по-виновна и самотна от всякога. В пълно мълчание, за да не се обвиняват взаимно, Маруся и Стефан чакаха пред кабинета. Маруся изглеждаше много уплашена.
- Какво мислите, професор Динов? - нетърпеливо попита тя, когато влезе в кабинета. Лола искаше да потъне вдън земя. Това място беше ужасно, грозно, миришеше на лошо, всички около нея бяха чужди хора, какво можеше да разбере този професор за отчаяние то й от един разговор.
- Мери, спокойно, професорът ще ни каже всичко - Стефан се опита да прикрие притеснението си.
Професорът се усмихна.
- Дъщеря ви е добре, нищо й няма. Много е чувствителна, трябва малко повече време да прекарвате заедно.
Стефан наведе виновно глава, Маруся прехапа устни и нервно извади цигара.
- Може ли?
- Разбира се! Би ли ни оставила за малко насаме, Лили?
Лола се върна в стаята и легна, загледана във високия прозорец, през който нямаше как да се избяга. Токсикологията не се заключваше, но атмосферата беше като в лудница. Искаше й се да изчезне завинаги. Никой не я разбираше. Разплака се от отчаяние. Защо го беше направила? Защо никой не я обичаше? Защо никой никого не обичаше? Видя, че майка й се приближава, и избърса сълзите си. Маруся седна на леглото и я прегърна, без да казва нищо. След като я пусна, Лола видя, че тя също плачеше.
- Мамо, моля те, извинявай! Много съм виновна! Вече ще уча и ще се държа добре!
- Разбираш ли какво направи, миличко?!
- Разбирам, мамо, никога повече няма да го правя, обещавам!
Майка й се разрида отчаяно. Лола я прегърна.
- Не плачи, моля те! Много ми е мъчно.
Маруся се овладя, извади кърпичка, изсекна се и погледна дъщеря си в очите извинително.
- С баща ти не се разбираме, но той много те обича, обича те повече от всичко на света. Никога не го забравяй!
Сърцето на Лола се сви, не разбираше защо майка й казва това сега и защо изобщо й казва да не го забравя. Та той беше тук, за никъде не беше тръгнал. Разтрепери се от внезапен страх.
- Ама защо... да не го забравям?! Случило ли се е нещо?!
- Не, не! Всичко е наред, само обичайните ни глупости. Мило, стисни зъби още един ден, нека да ти вкарат в организма още малко глюкоза срещу обезводняването и ще дойдем да те вземем. За нищо не се притеснявай! Сега трябва да се връщам на работа. Татко и баба те прегръщат. На дядо Цеко и баба Ганка нищо не сме казали, нали ги знаеш какви са. Татко те целува, не му разрешават да влезе в женското отделение.
Лола кимна с глава и изпрати с поглед майка си. Знаеше. Дядо Цеко и баба Ганка разбираха това, което тя не разбираше - „Комунистическия манифест“, но пък не разбираха „Заеко, бягай“ на Ъпдайк, откъдето Лола си беше извадила любим цитат, цитат, важен за нея и за родителите й. Вече нямаше значение дали са комунистическо, или буржоазно семейство, тя знаеше, че някак трябва да се спаси от това, което я заобикаляше, и спасението не беше в Маркс и Енгелс, а в Ъпдайк. Той не слагаше присъди, нито налагаше строги правила, а разказваше за живота на хора като родителите й, които бяха престанали да се обичат, само че живееха във вражеското общество, в Америка. А то й харесваше все повече и повече със свободата нещата да бъдат разказани такива, каквито са, без идеология. Лола изобщо не разбираше значението на думата „идеология“, но отлично разбираше това, за което пишеш Ъпдайк: