- К’во става, Еви? Не искаш ли да си говорим?
Ева-Мария ужасно се притесни, погледът й стана още по-гузен.
- Не мога вече да съм ти приятелка, Лола! Майка ми ми забрани... Ако още нещо се случи, мен ще ме изключат, но на теб няма да ти направят нищо заради връзките на майка ти и дядо ти.
Беше казано сълзливо и на един дъх, може би и с неприязън, или на Лола така й се струваше, но тя остана на средата на улицата като ударена от гръм. Не можеше да повярва, че Ева-Мария мислеше така.
- Ева, мен ме изключват, не знаеш ли?! От есента ще съм в друга гимназия... За какви връзки говориш?! Кирилов ме изгони, трябва да напусна възможно най-бързо... Не е честно така да говориш!
Ева-Мария не отговори нищо, просто си тръгна и остави Лола на средата на улицата. Най-добрите й приятели я отминаваха, все едно, че я нямаше. За пръв път Лола разбра какво е да си предаден и напълно сам. Не можеше да забрави и изнасилването на Софи. Уж не мислеше за това, но все си представяше как Софи е лежала сама в стаята и девет момчета са идвали един след друг да правят секс с нея. И се разминаваше всеки ден с тях, и никой не беше изключен. Кирилов гонеше само нея, заради това, че не ходи с униформа и бяга от училище. Софи ходеше на училище, все едно, че нищо не е станало. Какво беше всичко това, освен огромно лицемерие! Какъв беше смисълът да се живее изобщо?! Тръгна по тъмните улици - нито й се прибираше, нито пък имаше къде да отиде. Вкъщи беше същата идиотска ситуация.
35.
Лола беше навела глава под душа, дългата й гъста коса покриваше лицето й като кафява, мека стена. Стоеше в центъра на струята, за да бъде максимално обгърната от горещата вода. Банята беше голяма, с неравна мозайка, грозни плочки, загубили белотата си, някои напукани, други със счупени ъгли, и два недобре затварящи се прозореца високо над душа, към малкия тавански склад, гледащ към двора. Из двора тичаха огромни като мутанти плъхове, светли, с дълги розови опашки на петна. Отгоре винаги лъхаше студ и винаги беше неприятно да си гол, особено през зимата. Да се изкъпеш, беше цяло изпитание в апартамент без парно.
Поклащаше се замечтано под душа, смучейки от време на време вода от някой кичур. Като че ли водата отмиваше всичките й проблеми. Очакваше всеки момент баба й да затропа на вратата и да й викне да пести водата от бойлера, защото „и някой друг от семейството би искал да се изкъпе“. Очакваното тропане се чу, Лола, отегчена, не помръдна от мястото си, докато тропането не се засили и баща й не извика да излиза бързо, защото има земетресение. Още не беше напълно измила сапуна от косата си, но думата „земетресение“ я изстреля като тапа от бутилка. В банята не беше усетила нищо, но в коридора ъглите скърцаха заплашително, стените всеки момент щяха да се откъснат една от друга. Лола метна избелялата си хавлия без ръкави с едно-единствено оцеляло копче и хукна по дългите коридори на стария апартамент. Озовала се на улицата, не можа да си спомни къде бяха баба й и майка й, нито къде беше баща й в този момент, тя просто профуча през кухнята, после през антрето, излезе на стълбището и затича по стълбите от третия етаж надолу. Не й беше лесно да тича с джапанките на баща си 42-ри номер. Защо беше с тях, къде бяха нейните, защо не беше обула джапанките на майка си, не помнеше, но стъпалата й се пързаляха във всички посоки и въпреки това тя взимаше по две стъпала наведнъж. Отзад баба й крещеше:
- Лола, загърни се! Гола си, всички ще те видят!!!
Лола обаче не се загърна, а продължи да тича по стълбите, наметната с тъмносиньото си палто и с разкопчана хавлия, която се вееше около голото й тяло.
- Не ме интересува как ще умра, бабо! - изкрещя Лола на баба си и изскочи със скок от „Хан Крум“, направо на „Раковски“. Беше успяла да избяга първа от цялата сграда. Малко й стана срамно, че е толкова бърза, беше изпреварила дори съседите от партера, напълно зарязала баба си и родителите си. Огледа се наляво и надясно, нямаше никакви коли, улицата беше пълна с хора по тротоарите, но много от тях стояха на осевата линия напълно безсмислено. Ако тръгнеха да падат сградите от двете страни, жив човек нямаше да остане.
Хората гледаха нагоре към жиците на тролея, които се клатеха и жужаха с нечуван досега звук. Изведнъж забелязаха Лола и взеха да я сочат и да й се смеят - петнайсетгодишно момиче с огромни джапанки, коса, по която още имаше сапун, хавлиен халат в ужасни цветове и палто дъфел отгоре. Лола се усмихна. И на нея й стана смешно, изглеждаше нелепо, и се загърна плътно с палтото си, защото чак сега усети студа. Най-накрая от входа дойдоха и баба й, майка й, и баща й с разтревожени физиономии, и се втурнаха към осевата линия, където беше застанала и Лола.