- Какво става?
- Нищо... ти кажи - усмихна се Стефан.
- Нещо заговорничите.
- Ела, седни за малко.
Баща й я настани до себе си и я прегърна. Лола моментално се почувства добре. Това бяха единствените мъжки очи, които истински я обичаха. Всички останали лъжеха.
- Говорим за бъдещето ти.
- А то е светло като комунизма - саркастично се захили Лола.
Анастасия и Стефан се спогледаха. Баба й нежно отмести кичур от лицето на внучката си.
- Внимавай, Лола, самочувствието ти ще ти донесе неприятности. Бъди по-скромна, и без това те мразят заради майка ти, завиждат ти за всичко.
- Знам - тези напомняния й бяха изключително досадни. Беше свикнала със завистта и лицемерието. Приятелките й се опитваха да вземат гаджетата й, дрехите й, живота й, на осемнайсет години нямаше никакви илюзии. Това плашеше Анастасия, не искаше да го признае пред себе си, но внучката й беше загрубяла.
Нежното момиченце беше отстъпило място на младо момиче, което беше напълно наясно с мотивациите на хората около нея, както и с въздействието си върху тях.
- Не се дръж толкова пренебрежително, нито така открито, това чувство за хумор си го държим само за вкъщи, дори и пред майка ти е по-добре да не говориш така.
Лола ги погледна изпитателно.
- Случило ли се е нещо?
- Не. Просто си говорим за теб. Наистина, опитай се да бъдеш по-сдържана. Дружелюбността на хората често е лицемерна. Ела да те целуна и ни остави да си продължим разговора.
Лола прегърна баща си, само с него можеше да бъде себе си, майка й винаги я караше да се чувства напрегната. Целуна ги за лека нощ и се запъти към стаята си. Стефан и Анастасия изчакаха да чуят, че затваря вратата, за да продължат разговора. Говореха толкова тихо, че едвам се чуваха един друг.
- Трябва да я махна оттук.
Пръстите на майка му несъзнателно събираха няколко трохички на покривката и медитативно ги подреждаха в триъгълник.
- Не знам, рискът е огромен. Но няма да те спирам.
- Ще видим.
Стефан се пресегна през масата и хвана ръката на майка си, гледайки я в очите.
- Трябва да успея. Нямам друг избор.
Анастасия изглеждаше угрижена и без да иска, повиши глас.
- Знаеш какво ще стане. Маруся никога няма да я пусне.
Стефан сложи пръст на устата си.
- Шшт. Ще видим!
- Каквото и да става, аз съм последният човек, който ще те спре.
Анастасия разбра, че бъдещето отново беше станало плашещо неизвестно, а сигурността, в която бяха живели досега, беше напълно илюзорна.
- Част 5 -
46.
Близостта между Маруся и Орлин Колев не беше тайна за никого. Често обядваха в ресторанта на „Народния театър“, където Антикаджиев посрещаше министъра раболепно. Маруся знаеше въздействието си върху Колев и не го криеше дори пред хора. Властта й над него я беше направила безцеремонна и надменна. Колегите й в министерството се страхуваха от нея и я мразеха. Подмазваха й се лицемерно, а зад гърба й ожесточено я плюеха, ненавиждаха елегантните й костюми, високите токчета, походката й на кралица на министерството.
Беше дошла в кабинета на Колев, за да го вземе за обичайния обяд при Антикаджиев, но изглежда, че той не бързаше, и тя седна да го изчака на дивана.
- Как е семейството?
Въпросът му я изненада.
- Добре, нормално. Всеки си гледа работата.
- Как е малката?
- Малката е вече май твърде голяма. Разминаваме се из къщи, все се кипри пред огледалото, нали ще става актриса.
Колев стана от бюрото, Маруся понечи да се изправи, мислейки, че ще тръгват, но той й даде знак да седне. Тя се напрегна, нещо не беше наред. Министърът седна до нея и се отпусна изморено назад.
- Понякога ми се иска да се махна и да замина някъде далече, в някоя лъскава вражеска държава.
Погледите им се срещнаха, той надушваше страха като животно и моментално го регистрира в очите й. Тялото й се опъна под ръката му, която небрежно се отпусна на коляното й.
- Ти би ли дошла с мен?
Огромният му кабинет внезапно се смали като кибритена кутийка. Маруся усети, че започва да не й достига въздухът. Положи огромно усилие да се овладее и начервената й във вишневочервено красива уста се разтегна в най-чаровната и закачлива усмивка, на която беше способна.
- С вас винаги и навсякъде, другарю Колев. Къде ще ходим?
Колев се разсмя развеселен, премести се съвсем близо до нея и преметна ръка през рамото й, а тя закачливо облегна ръка на коляното му.
- Къде искаш?
Разбираше, че ходи по тънък лед и че този разговор не беше случаен, но не знаеше накъде всъщност водеше. Всичко трябваше да бъде обръщано на майтап, това беше единствената правилна тактика.