Лола наблюдаваше майка си като муха под микроскоп и това, което виждаше, все повече не й харесваше. Тя беше една от най-красивите жени в София и нямаше причина да не е и една от най-щастливите, но Лола бързо разбра, че красотата няма нищо общо с щастието. Собственият й опит го потвърждаваше. Нямаше мъж, който да не можеше да притежава, ходеше по улиците като кралица, мъжете се въртяха около нея и всеки искаше да я има, а душата й беше като бездънен кладенец. Колкото повече гледаше в него, толкова повече отражението й не показваше нищо друго освен нея самата - разкривена, разклатена, тъмна и далечна на самата себе си. Единствената свобода, която имаше, беше свободата да разполага с тялото си. Всичко друго беше подчинено на някакъв подмолен, негласен страх, който тя ненавиждаше.
Маруся нямаше идея какво става в главата на дъщеря й, за нея беше важно да изглеждат добре в очите на хората и тя правеше всичко, което се налагаше, за да спази това изискване. Съпругът й беше елегантен и красив като манекен, нищо, че беше от вражеско семейство. Лола беше облечена по последна мода, щеше да стане актриса. Би предпочела, разбира се, да се беше насочила към някоя сериозна професия, но пък благодарение на красотата и интелекта й щеше да си намери подходящ за статута им мъж, който щеше да компенсира липсите. Маруся изобщо не разбираше, че Лола не беше способна да се впише в никакви сценарии, пиеси или стратегии за каквото и да било.
Неочаквано и за нея самата, напоследък Лола искаше да има свое семейство. Мечтаеше да се омъжи за някой много добър, много красив и с добро положение, т.е. да е по възможност известен актьор, журналист, писател, някакъв играч в обществото. Това желание беше породено от суета, но и от празнотата в нея. То трябваше да замести нещастието в дома й с евентуално щастие в създадено от Лола хипотетично лъскаво семейство. Абортът по странен начин я беше отключил към желанието да има деца, дори мечтаеше поне за две. Майка й беше убедена, че Лола ще се справи отлично с живота, така както самата тя се беше справила. В края на краищата, това изискваше положението им в обществото, което растеше в пряка зависимост от хорската завист и омраза.
Когато Лола се прибра от бригада, Маруся беше готова да й каже, че ще поиска развод от баща й. Разговорът трябваше да е мил, сърдечен, топъл, Лола трябваше да разбере, че така е най-добре не само за майка й, но и за нея самата. Стефан я беше разочаровал дълбоко с нежеланието си да разбере изискванията на кариерата й, които всъщност бяха много повече от лична кариера, те бяха изисквания на развитото социалистическо общество. Вече не понасяше непрекъснатото му потиснато недоволство от живота в България, дразнеше се от мълчанието му, не понасяше сарказма му към всичко хубаво и добро, което се случваше в държавата. Маруся вярваше, че доброто беше много и беше очевидно. Нямаше избор, трябваше да му каже, че иска развод сега, преди Лола да се е прибрала.
Пое си дълбоко дъх и отиде в кухнята, където Стефан четеше вестник и пиеше сутрешното си кафе. Маруся изглеждаше фантастично, няколко дни беше спряла да пие, за да си избистри мислите, и мургавата й кожа светеше, очите й бяха лъскави, напрежението й се отразяваше прекрасно. Той обаче изобщо не я забеляза.
- Аз ще отида да взема Лола от автогарата.
Стефан не отговори, все така зачетен във вестника. Маруся постърча няколко секунди загледана в него и й стана мъчно. Беше добър човек и беше страшно тъжно, че любовта им си беше отишла. Дългите му крака бяха елегантно скръстени, посребрялата му коса го правеше още по-привлекателен, сините му очи гледаха студено-тъжно, като очите на Ален Делон. Всичките й колежки й завиждаха, такива мъже нямаше в България, само тя беше успяла да го намери. Или той нея. Просто се бяха намерили, за да се загубят деветнайсет години по-късно. А бяха толкова красиви, млади, пълни с надежда, оптимизъм и любов. Така вярваха в любовта си, бяха сигурни, че ще е вечна. Внезапно очите на Маруся се насълзиха, а тя не искаше да плаче. Стефан учудено вдигна поглед към нея.
- Добре, щом искаш. Аз мога да отида, ако си заета. Защо стърчиш, седни да закусиш.
Краката на Маруся омекнаха и тя се свлече на фотьойла срещу него. Сълзите потекоха по лицето й. Стефан стана обезпокоен, седна на облегалката на фотьойла и преметна ръка през рамото й.
- Какво ти е, Мери? Защо плачеш?
Тя поклати глава, без да казва нищо, само го погледна виновно.
- Нещо случило ли се е?
- Да... Трябва да се разведем.
Стефан махна ръката си от рамото й и стана. Не изглеждаше изненадан.