Няколко дена след като се върнах в Париж, Андре ми изпрати писмо, в което тактично ме предупреждаваше, че всички сме се заразили с гонорея. Случи се така, че майка ми разпечата плика. Изпратиха ме на лекар и ми забраниха да излизам. Но от този миг нататък ме завладя една непреодолима свенливост, която правеше за мен непоносима мисълта да живея и занапред под един покрив с родителите си, тъй като биха могли да си представят как правя любов. Избягах от къщи, хванаха ме, но в последна сметка ги напуснах окончателно и отидох да живея с Клод. Гонореята беше моето кръщение — по-късно в продължение на много години живях с натрапчивата мисъл за тази режеща болка, която за мен се превърна в нещо като белег, отличаващ ме от другите, в един вид предопределеност, засягаща всички, които правят прекомерно много секс.
Като меката сърцевина на мида
При най-многолюдните групови сеанси, в които участвах през следващите години, понякога се събираха до сто и петдесетина човека (не всички се чукат, някои идват само да гледат), като приблизително на една четвърт или на една пета от тях поемах члена по всички възможни начини — с ръце, с уста, отпред или отзад. Случвало се е да се целувам и да разменям ласки и с жени, но това си оставаше второстепенно. В клубовете това съотношение, естествено, беше много по-променливо, защото зависеше както от броя на посетителите, така и от обичаите в тях, но на този въпрос ще се спра по-нататък. Още по-трудно е да се направи преценка, когато става дума за вечерите в Булонския лес, дори ако трябва да изброя само мъжете, които съм смукала с глава, приклещена от волана на колата, или тези, заради които се събличах в кабината на някой камион, без да държа сметка за всичките онези тела, чиито глави не се виждаха, но се изреждаха едно след друго зад отворената врата на колата, тръскайки с обезумяла ръка всеки своя пенис с различна твърдост, докато другата ръка се промъкваше през отворения прозорец, за да мачка трескаво гърдите ми. Днес мога да изброя четиридесет и девет мъже, за които мога да твърдя, че пенисът им е прониквал във вагината ми, и които свързвам с определено име, а в отделни случаи — с определена самоличност. Но така и не мога да пресметна броя на онези, които се смесват в анонимно множество. При описаните обстоятелства дори и да имаше при тези групови сношения хора, които познавах или разпознавах, бъркотията от непрекъснати безредни прегръдки и прониквания беше такава, че и да различавах телата (или по-скоро — техните атрибути), невинаги можех да разпозная участващите. А и споменавайки атрибутите, трябва да си призная, че невинаги имах досег до всички; някои контакти са толкова ефимерни, че макар и със затворени очи да можех да разпозная една жена по нежния допир на устните ѝ, невинаги можех да я позная по докосванията до тялото ми, понякога твърде енергични. Веднъж чак след време разбрах, че съм разменяла ласки с травестит. Бях обладана от хидра. Чак до момента, в който Ерик се откъсна от групата, за да ме изтръгне от нея, както самият той се изрази, също „както се изтръгва меката сърцевина на мида от черупката ѝ“.
С Ерик се запознах, когато бях 21-годишна, след като ми беше „препоръчан“. Наши общи приятели ме убеждаваха многократно, че като се имат предвид моите нагласи, точно той е мъжът, с когото трябва да се запозная. След ваканцията ми в Лион продължих заедно с Клод да участвам в групов секс. С Ерик тази дейност стана още по-интензивна, не само защото ме водеше на места, където можех, както току-що стана ясно, да предоставям тялото си на неизброимо множество ръце и пениси, но най-вече защото сеансите бяха наистина добре организирани. Според мен съществува много ясна граница, от една страна, между повече или по-малко импровизираните обстоятелства, благодарение на които участващите в компанията се разпределят по канапетата и леглата след вечеря, или пък някоя въодушевена група започва да обикаля с колите си около Порт Дофин, за да установи контакт с други коли, и така, чак докато се стигне до момента, когато пътниците от автомобилите разменят партньорите си в някой голям апартамент, и от друга страна — грижливо подготвените от Ерик и приятелите му соарета. Лично аз предпочитах несмущаваните от нищо вечери, които имаха една-единствена цел — в тях нямаше трескавост, нито нетърпение и никакъв външен фактор (алкохол, някакво демонстративно поведение…) не смущаваше автоматизираното движение на телата. Ритмичните движения напред-назад бяха изпълнени с решимостта на насекоми.
Най-силно впечатление ми правеха вечерите, които Виктор организираше всяка година за рождения си ден. На входа на имението стояха пазачи с кучета, които говореха по радиостанции, а тълпата направо ме плашеше. Имаше жени, облечени специално за случая — те носеха прозрачни рокли или блузи, които пораждаха у мен завист, и през цялото време, докато поканените идваха и разговаряха помежду си, отпивайки шампанско, аз стоях настрани. В крайна сметка започвах да се чувствам добре, чак когато свалях роклята или панталона си. Моето истинско вечерно облекло беше голотата, в която се чувствах защитена.