Наистина имах основание да постъпя така, защото години по-късно, когато отворих речника на темата предразсъдъци, безпокойството отново ме завладя. Тогава ходех при един мъж, след това отивах при друг, обладана от фиксидеята, че непременно трябва да усетя по време на контакта същите спазми, каквито изпитвах, докато мастурбирам. Но не бях наясно дали познанието, което имах за собствения си полов орган, беше достатъчно за тази цел. Започнах да се съмнявам във възможностите на клитора си като антена на удоволствието, сякаш сексуалният ми живот вървеше наопаки и непременно трябваше да си задавам някакви наивни въпроси след толкова много натрупан и дори вече забравен опит. Той ли всъщност откликваше, когато се възбуждах трескаво с пръст? По едно време дори си мислех, че въобще нямам клитор или че е атрофирал. Не можа да разсее съмненията ми и мъжът, който имаше най-добри намерения, но му липсваше сръчност, и пръстът му постоянно се плъзгаше встрани. Най-сетне си дадох сметка за нещо съвсем очевидно: клиторът не беше някаква жива, лесно откриваема точка, която личи отдалеч като пирон на стената или като камбанария насред пейзажа или както изпъква носът посред лицето, това беше нещо като заплетен възел без ясно очертана форма, място на миниатюрен водовъртеж от усещания, които възникват при срещата на две малки езичета от плът, също както се сблъскват две вълни в прибоя.
Човек може да опише удоволствието, постигнато в самота, но когато го изживява с някой друг, то не се поддава на описание. За разлика от това, което става, когато сама предизвиквам оргазъм, щом съм с друг, никога не си казвам: „Ето, това е мигът!“ Няма отключващо го прищракване, няма възпламеняваща искра. По-скоро бавно потъване в мекотата на състояние, изтъкано от усещания. Тогава цялото ми тяло се превръща само в един ръб около живата рана на цепнатината, а съзнанието почти заспива — точно обратното на местната упойка, когато чувствителността изчезва, но разумът остава буден. Дори и когато продължавам да се движа от само себе си, това са само автоматизирани движения, независимо че се случва и да попитам с някакви последни остатъци от желание да общувам с партньора си: „Ще ти пречи ли ако спра да мърдам?“ Дали това е препълващото насищане? Бих казала, че е по-скоро състояние, предшестващо мига на припадъка, когато ви се струва, че тялото става кухо. Всъщност то е пълно, само че с пустота. Почти изпитвам студ, сякаш кръвта ми изтича. Тя се стича към долния край на тялото. В него се е отворила някаква клапа, през която изпускам консистенцията, която го превръща в компактно цяло.
И дори чувам шума от изтичането. При всяко ново навлизане на члена в тази омекнала торбеста маса, в каквато съм се превърнала цялата, въздухът, който той изтласква, излиза навън с ясен звук. Минава доста време, откак съм спряла да крещя, след като събудих бебето на съседите и те яростно заблъскаха с юмруци по стената. След няколко дни приятелят ми, при който бях тогава, се обади по телефона и с глас, изпълнен с недоволство, ми съобщи: „Говорих с един мой приятел, който е лекар, и той ми каза, че такива крясъци са признак на истерия.“ Навикът да викам отзвуча сам, без да разбера как точно стана. По-късно виковете на други жени често ме връщаха към моите, които — струва ми се — бяха по-скоро обмислени, отколкото спонтанни, също като тези, с които акробатите подканят коня, който яздят, и които публиката чува, когато ездачът препуска по манежа съвсем близо до нея. Що се отнася до мен, аз вече само изпускам газовете. Първото изпускане ме изненадва в съня ми. След него следват и други. Изумена съм от тези безгранични възможности.
Неговият приятел, докторът, сигурно щеше да внесе известен нюанс в диагнозата си или щеше да я промени, ако знаеше, че по едно време партньорите ми се отдръпваха след любовния акт, оставяйки върху леглото, върху масата или направо на пода едно толкова вдървено тяло, също като труп. За щастие, това не се случваше всеки път, а доколкото си спомням, само когато удоволствието беше прекомерно голямо. Тогава получавах гърч. Никога не се уплаших. Минаваше ми бързо. Подобен симптом се появи веднъж, когато правех аборт, и гинекологът ми обясни, че ми липсва калций. Дори не беше мъчително. Беше просто доказателство, че става нещо непонятно в тялото ми, че то не ми принадлежи. Парализата удължаваше вцепенението ми. Очевидно, задавах си въпроса дали дефицитът на минерални соли не се съчетава и с някаква подсъзнателна подбуда. Може би сдържах реакциите на тялото си преди настъпването на оргазма или след него? Защо го правех — за да го избегна или за да го удължа? Симптомът изчезваше и аз забравях да търся отговор на въпроса. Впрочем, след това започна да се проявява тъкмо обратната реакция. Вместо да се вкопчвам с все сили за ръба на бездната, аз се давех в сълзи. Освобождавах се от напрежението със силни, шумни хълцания. Плачех, както на практика не плаче никой възрастен, с натежало от скръб сърце. За да стигна дотук, напрежението трябва да е особено силно, изключително. Без съмнение аз изминавам много по-дълъг път от другите, преди да стигна до екстаза, и в моето ридание има нещо от риданието на изтощения атлет, когато получава своя първи медал. Някои от партньорите ми се плашеха, смятайки, че са ми причинили болка. Само че това бяха сълзи на радост, изпълнена с безнадеждност. Всичко беше свършило, но това всичко беше тялото, което отдавах, а то бе отлетяло някъде като лек въздушен полъх, и това, което прегръщах, но и то беше вече на светлинни години далеч от мен. Как при толкова липсващи неща да не дам израз на огромното си отчаяние?