— Твоите аналогии не ме убеждават — каза тя. — Много ли са били викингите, или малко — нищо не би ги спасило.
— А алтернатива е имало. Ако онзи немски кораб бил пристигнал трийсет години по-рано, всичко щяло да тръгне другояче. Викингите биха могли да отплават на континента и да се върнат в човешкото семейство. Или друг вариант — биха завързали връзки с други страни, биха дошли търговци, нови заселници, поне нови оръдия на труда, знания… И всичко щеше да е различно.
— Никой няма да дойде при нас — каза майката.
— Нашето спасение не е да се слеем с природата — каза уверено старецът. Този път се обърна към Олег. — Трябва ни помощ. Помощ от останалото човечество. Затова настоявам синът ти да отиде отвъд превала. Ние още помним. И нашият дълг е да не прекъсваме нишката.
— Безсмислен разговор — каза майката. — Да стопля ли вода?
— Стопли — каза Старика. — Да се поглезим с гореща водица. Заплашва ни забрава. Дори и сега носителите на трохи от човешката мъдрост и знания стават все по-малко. Едни загиват, умират, други са твърде заети с борбата за оцеляване… И ето, появява се ново поколение. Вие с Мариана сте все още преходен етап. Един вид звено, което ни свързва с нашето бъдеще. Представяш ли си какво ще е то?
— Ние не се боим от гората — каза Олег. — Познаваме гъбите и дърветата, можем да ловуваме в степта.
— Боя се от бъдеще, в което господства нов тип човек — Дик ловецът. За мен той е символ на отстъплението, символ на човешкото поражение в борбата с природата.
— Ричард е добро момче — обади се майката от кухнята. — Не му е лесно сам.
— Нямам предвид характера — каза старецът. — Говоря за социалното явление. Кога, Ирина, ще се научиш да се абстрахираш от дреболиите?
— Дали ще се абстрахирам, или не, но ако миналата зима Дик не беше убил мечок, всички щяхме да изпукаме от глад — каза майката.
— Дик вече се чувства абориген на тия места. Преди пет години престана да идва при мен. Не съм сигурен дали помни азбуката.
— Защо му е? — попита майката. — Все едно, няма книги. И писма няма на кого да пише.
— Дик знае много песни — каза Олег. — И сам съчинява.
Малко се срамуваше, че му е тъй приятно да слуша недоброжелателните думи на Старика, затова почна да защитава Дик.
— Не са важни песните. Песента е зората на цивилизацията. А за малчуганите Дик е кумир. Ловец! А за вас, жените, той е пример. „Виж го Дик! Той е добро момче!“ А за момичетата е рицар. Забелязвала ли си с какви очи го гледа Марианка?
— Нека го гледа. Ще се омъжи. Добре е за селцето.
— Мамо! — не издържа Олег.
— Че какво?
Както винаги, майка му не забелязваше нищо наоколо, живееше в някакъв свой свят, предъвкваше старото.
— И радва ли те светът на Диковците? — Старика се разяри. Дори удари с юмрук по масата. — Светът на благополучните бързоноги диваци?
— А ти какво предлагаш в замяна?
— Него. — Старецът отпусна тежка длан върху тила на Олег. — Светът на Олег е моят свят, твоят свят, на който искаш да обърнеш гръб, макар че друг не ти е даден.
— Не си прав, Боря — каза майката. Тя отиде в кухнята, свали от огъня паницата с вряла вода и я донесе в стаята. — Свърши ни захарта.
— И моята — каза старецът. — Сега корените са тънки, няма сладост в тях. Егли казва, че ще трябва да потърпим още месец. Нищо, хлебец ще хапнем. Ти си интелигентна жена и трябва да разбираш, че сме обречени на израждане, ако след нас дойдат Диковците ловци.
— Не съм съгласна с теб, Боря — каза майката. — Поне да оцелеем. Не говоря конкретно за себе си, а за селцето. За дечицата. Като гледам Дик или Марианка, усещам надежда. Ти ги наричаш диви, а аз мисля, че успяха да се приспособят. И ако сега те загинат, всички ще загинем. Рискът е прекалено голям.
— А аз, значи, не съм се приспособил? — попита Олег.
— Приспособил си се по-малко от другите.
— Ти просто се страхуваш за мен — каза Олег. — И не искаш да ходя в планините. А аз стрелям с арбалет по-добре от Дик.
— Боя се за теб, разбира се. Ти си ми едничък. Само ти ми остана. А с всеки ден все повече се откъсваш от мен, отиваш някъде, чужд ставаш.