— А Клавдия няма ли да се сърди?
— Така е даже по-добре. Според инструкциите в опасни и непознати места разузнаването трябва да се извършва от група.
— А къде тук е опасно място?
— Не се отдалечавайте много — разнесе се гласът на Клавдия.
— Само ще хвърлим един поглед на гората и се връщаме — отговори Сали.
Рядката трева, покрила поляната, изчезна на три крачки от първите дървета. Оставаше само гола земя с петна от мъх.
Стволовете на дърветата бяха белезникави, някои с розов, други с жълтеникав оттенък. Впрочем можеше да се нарекат стволове само условно — по-скоро наподобяваха подземни корени, кой знае защо решили да изпълзят на бял свят. При самата земя корените се извиваха в сложни възли, сякаш се опасяваха, че някой ще ги издърпа отново под земята, и бяха взели мерки против това.
Дърветата нямаха листа в обичайното значение на тази дума. Корените изтъняваха, превръщаха се в побелели коси, които висяха като ресни и леко се поклащаха от всяко движение на въздуха. Това придаваше на гората зловещ омагьосан вид.
Земята под краката им беше мокра, тук-таме бяха пръснати снежни купчини, редуващи се с оранжеви и светлозелени късчета лишеи и сини хълмчета мъх. Гледката наподобяваше съшито от кръпки одеяло.
— Като в страшна приказка — обади се Сали.
Тя протегна ръка и предпазливо докосна с ръкавицата си едно от стъблата. То леко поддаде, сякаш беше от каучук, а косите на главата на дървото се размърдаха. Сали извика и отдръпна ръката си. Павлиш дори не се усмихна. Зловещата атмосфера на гората потискаше.
— Какво? — рязко попита Клавдия.
— Всичко е наред — отвърна Сали. — Ще свикнем.
Двамата изминаха още няколко крачки, стараейки се да не докосват стволовете. Спряха се.
— Погледнете… — тихо каза Сали.
Пред тях, на няколко крачки, от мъха се подаваха малки полукълба, като шапчици на гъби, израснали от почвата.
Павлиш искаше да вземе една от гъбите, но Сали го спря:
— Почакайте, имам пробовземач.
Тя протегна към гъбата тънкия пробовземач и след докосването до метала гъбата изведнъж изчезна, като се скри под земята.
— Интересно — каза Сали и протегна пробовземача към друга гъба.
В този момент един безопасен на вид тънък корен, отделящ се от ствола и лежащ на земята, се метна към пробовземача, дръпна го към себе си и се омота около него и тъй като Сали не изпусна прибора, а се стараеше да го задържи, коренът едва не я събори — толкова жилава сила имаше в него.
Павлиш реагира почти инстинктивно. Той измъкна анбласта и запрати един заряд по корена. Коренът веднага се размота и застина.
Сали стоеше, притиснала пробовземача, сякаш се боеше, че още някой ще поиска да й го отнеме.
— Извинявайте — изрече тя.
— Тук не ни обичат — отговори Павлиш.
В гората беше сумрачно. Снежен полъх, дошъл откъм езерото, беше изпълнил гората със суетящи се мокри снежинки.
— Да се прибираме — предложи Сали.
— Съгласен.
В снега не се виждаше нищо на повече от три крачки. Навярно в кратката схватка с корена бяха изгубили правилната посока, защото изминаха петдесет метра в гората, но тя не свършваше. Само дърветата станаха още по-нагъсто, а стволовете бяха още по-дебели и по-бели.
— Клавдия — обади се Павлиш, — дай ни посока.
— Само това оставаше — да се изгубите.
Чу се насочващият зумер.
Върнаха се бавно, като заобикаляха купчините мъх и лишеи. По едно време Павлиш настъпи оранжева слуз и тя се залепи за обувката му и започна да пълзи нагоре по крака му. Павлиш се наведе, за да избърше лишея, но той веднага пропълзя върху ръкавицата му.
— Добре — каза Павлиш, — ще смятаме, че носим със себе си образец.
— Какво носите? — попита Клавдия.
— Много неуютна гора — обясни Павлиш. — Не ми се иска да се изгубя тук.
— Сега ще направя чай — каза Клавдия.
— Отлична идея — съгласи се Павлиш.
През последните дървета се виждаха драсканите от струите дъжд и снеговалежа куполи на станцията.
Но се оказа, че не е толкова лесно да се доберат до тях.
Между гората и куполите ги чакаше животно.
Изглеждаше като излязло от кошмар на Бош1. Шест тънки крака носеха тежко тяло, покрито със зеленикава, дълга, наподобяваща водорасли козина, украсена по хребета с високи рогови пластинки. Страховитата муцуна бавно отваряше и затваряше пастта си, сякаш чудовището се премерваше, за да загризе плячката си.
1
Йеронимус Бош (1450–1516) — холандски художник, изобразяващ греховете и моралното падение на хората. Използва образи на демони, полухора и машини, за да пробуди чувство на страх и обърканост и да изобрази човешкия облик на злото. — Б.пр.