Кметството работеше с пълна пара. Особено когато личните стопанства им позволяваха това. Когато трябваше да се свърши нещо, се запазваше пълен неутралитет. При получаване на заплатите се виждаше колко е солидна тази институция. Пак според „’Нам кой Интернешънъл“, на човек от населението се падаше… да не издаваме държавна тайна, еди-колко си процента кметство. От своя страна, на човек от кметство се полагаше по килограм и сто кафе „Ламбада“ и по четиристотин дози „Мутрасюит“, независимо, че те — като интелектуалци го приемаха „Шугар фрии“
Ликвидационната комисия, подобно на посестримите си от страната, осбено внимаваше да не ликвидира сама себе си. Все пак — поминък! Правеше каквото можеше: да доусложни, дозабърка, доликвидира всички възможности за нормално оправяне на нещата. Гледаха си хората работата — инструкциите им бяха такива!
Пощата, ако случайно работеше, работеше по принципите на веригата „Ин тайм“ — „От врата до врата“. Не беше трудно, тъй като вратите на пощата, читалището и кметството ги делеше само един улук. Телеграмите, както и другата поща се получаваха „До поискване“. Много се сърдеха, ако някоя бърза телеграма се залежаваше два-три дни, без да си я потърсиш и поискаш. Раздавачите бяха в благородно съревнование помежду си, кой повече дни има да ползва за отпуски…
Лихвените проценти бяха изпразнили рафтовете на хептен-смесения магазин, като го преориентираха в хептен-празен. Залежаха само тривиалната паста за зъби „Идеал“, било защото идеалът вече беше „Бленд а мед“, било и поради факта, че в селото твърде нямаше вече зъби, а и нямаше кой на кого да се зъби… Залежаха също дузина бледо-лилави бидета, незнайно от кого поръчани, незнайно от къде получени, както и партида криви кюнци, нито тесни, нито широки, внос от бившето гедере. В деня когато разнасяха пенсиите, а ги разнасяха самите пенсионери от пощата до в къщи, в магазина докарваха свински крачета, но само леви и дамски, както и колбаса „Мурджо“ — „… специално за вашето жизнерадостно куче“, по съвместителство и мечта за пенсионера…
В петък надвечер селото живваше. Интонационната среда се пропиваше с градски фолклор от западните покрайнини. Щафъкаха синове и зетьове — рекетьори… Кротко заглъхваха воплите — проформа на по-оперените дядки, докато сдадат пенсиите. Но общо взето електоратът беше сговорчив. Само някой даваха препоръки до пенсионния отдел, щото изплащанията да стават годишно или поне на полугодие, за да им отзвучават синините. Нормално беше, ако се чуеше, че дядо еди-кой си, например, получил удар, да се пита — с какъв предмет и от сина или зетя е, че беше заради пенсията, е повече от ясно…
Пенсиите бяха добри — стигаха за кашонче „Малборо“ и резервоар бензин. Едно хитро дядо дори се беше изхитрило да си заделя за близалка. Освободена от бремето на парично-стоковите отношения, третата възраст протътряше крак към читалище „Надежда“, за новия червен „Арлекин“…
Фурната беше нещо като културна институция. Откак българката се отучи да меси хляб, любимото място за комуникации бе опашката за хляб. Надписът, забравен от незапомнени времена, че ще има хляб след три часа, беше винаги актуален. Знаеше се също така, че ще се дават половината топли, половината — студени. Тясно място в производството и пласмента се получаваше когато не достигаха баятите (старите, студените)…
Времето беше сложно — който можеше, гледаше да усложни живота на ближните. От страх, да не би хлебарите да забогатеят неправомерно, не им се разрешаваше да продават те хляба. Продавачът беше същата „бройка“, която държеше сладкарницата и магазините. „Бройката“ си уплътняваше времето като отключваше и заключваше вратите на празните откъм стока и клиенти „обекти“, както и да се оплаква, че има много работа. Пространството между тия обекти, администрацията и пощата, беше „Бермудския триъгълник“ Много нещо изчезва тайнствено и без следа там!
Изтичане на информация
Бермудският триъгълник с горния си остър ъгъл пробождаше горната махала — „Камъко“, преименувана от тинеджърите на „Джурасик парк“, че имало много изкопаеми. Оттам, вече сума ти и време, се мъчеше да се добере до фурната баба Рада Киликандера. Трудно и се отдаваше — беше сключила рамково споразумение за беззаветна обмяна на информация. На всеки телеграфен стълб, вярна на бранша си, трябваше отново и отново да представя пакета си от документи за съгласуване с колежките си.
Приоритетна беше новината относно Момата Иринка!
Момата Иринка по знайни причини не мигрира в града. Контингентът виетнамски механизатори се изтегли в родината си. Котките от региона отново стегнаха редиците си и излязоха от Червената книга.