От своя страна, Камис просто побесняваше като се виждаше пленник на тези маймунски изроди, както обикновено ги наричаше и влагаше в думите си преголямо презрение. Беше готов на всичко, само по-скоро да се махне от селото Нгала.
Джон Корт беше по-търпелив от другарите си; с особен интерес изучаваше нравите, обичаите, начина на мислене и вътрешния живот на тези вагди; за да проучи всичко това, имаше нужда само от няколко седмици. Но перспективата да останат тук дълги години и на него не се харесваше.
Наистина как ли ще се свърши всичко това?
Във всеки случай и тримата бяха уверени, че не ги заплашва никаква опасност; очевидно горските жители признаваха тяхното умствено превъзходство и колкото да изглеждаше чудно, като че ли съвсем не бяха поразени от срещата си с представителите на бялата раса, които всъщност би трябвало да представляват невиждано чудо за тях.
Абсолютно невъзможно е да избягат оттук; оставаше им само, да започнат преговори с краля и да получат от него свободата си.
— Да, но дори да бъдем удостоени с тази аудиенция, дори да ни се позволи да се представим пред свещената особа на негово величество Мсело-Тала-Тала, ако изобщо това е разрешено за чужденците, как трябва да постъпим тогава, как ще се обясним с него, щом не знаем и не разбираме туземния език? — попита Джон Корт.
Впрочем престояването в Нгала имаше и своите добри страни за нашите пътешественици, понеже те се явяваха като откриватели на нова раса полухора, полумаймуни и щяха да допринесат твърде много за сравнителната антропология пред учения свят.
При влизането в колибата си, пътешествениците бяха твърде приятно изненадани. Един млад вагди се занимаваше с почистване на стаята. Постла върху пода прясна трева, донесе някакви съдове, гърнета и глинени чаши местно производство, нареди върху полиците плодове и сладки корени, внимателно измете и окачи на стената цяла четвърт от току що убит брикс11, за да го изпече по късно в пещта, построена пред колибата. Огънят вече весело пламтеше, накладен от сухи съчки. Известно е, че само животните се хранят със сурово месо, а хората, които познават употребата на огъня, винаги варят или пекат месото, предназначено за храна. Естествено, също и вагдите не се хранеха със сурово месо.
Когато пътешествениците влязоха в колибата, младият вагди прекъсна работата си. Той беше пъргав, строен, двадесетгодишен младеж, с умно и симпатично лице.
Посочи с ръка разните предмети, неотдавна донесени в колибата. Между тях нашите приятели с особено удоволствие видяха оръжията си, леко ръждясали, но все пак в пълна изправност.
— Това е чудесно. — възкликна Джон Корт.
— Жалко е само, че нямаме патрони!
— Ето ги! — отговори форлоперът, като посочи патронния сандък, поставен наляво от вратата.
Както си спомнят читателите, Камис беше изхвърлил и пушките и патронния сандък върху една голяма скала, където вълните не можеха да ги достигнат; техните спасители — вагди бяха донесли всичките вещи и сега ги предадоха на законните им собственици.
— Щом са ни върнали пушките и патроните, това доказва, че не познават употреблението им, — забеляза Макс Юбер.
— А според мене, това доказва преди всичко, че знаят да уважават чуждата собственост, следователно, притежават известно нравствено чувство!
— Колло! Колло! — изведнъж ясно и отчетливо произнесе младият вагди и се удари по гърдите. Очевидно, искаше да обясни, че се казва Колло. Когато Джон Корт и Макс Юбер се обърнаха към него с това име, младежът кимна с глава и весело се изсмя.
Този смях имаше грамадно значение от гледището на антропологията. Както се знае, само хората са надарени със способността да се смеят; нито едно животно, дори най-умното и най-развитото, например кучето, не може да се смее с глас, макар че понякога може да се долови смях в очите или в ъглите на муцуната. А тези вагди се смееха и с очи, и с уста, и техният смях по нищо не се различаваше от смеха на обикновения човек. Освен това както забеляза американецът, те нямаха навика, свойствен на всички животни, предварително да обмирисват храната и най-напред да избират най-вкусните парчета.
Сега на пътешествениците стана ясно, че определената им колиба съвсем няма да служи, като затвор; само стълбата, по която биха могли да слязат, постоянно се пазеше от двама едри вагди, за да не им позволят да напуснат Нгала, без специално разрешение.