— В такъв случай жителите на Нгала ще имат честта да бъдат причислени към човешкия род, понеже тогава напълно ще подчертаят сходството си с човека: ако притежават идоли, на които се покланят, смело могат да бъдат наречени хора, наравно с Полинезия!
Благодарение на старанията на бащата на Ли-Маи нашите пътешественици застанаха на място, откъдето можеха всичко да виждат.
Постепенно тълпата започна да се групира по краищата на площада, като остави в средата широко свободно пространство. Тук бързо нахлуха младежи от двата пола и започнаха да танцуват и да подскачат; в същото време по-възрастните се гощаваха със спиртни напитки, които очевидно бяха твърде силни, понеже всички пийнали вагди започнаха да проявяват признаци на пиянство.
Танците и игрите не спираха. Но в тях имаше повече гримаси, отколкото движения, и повече приличаха на маймунски подскачания, отколкото на човешки танци, макар и такива на най-дивите племена.
Танците се играеха не под звуците на музика или под такта на дружно пляскане с ръце, а под звуците на истинска какафония от свирки и пищялки, направени от тръстика, и барабани, издълбани от кратуни, с обтегната тънка кожа върху отвора.
— Дявол да ги вземе, тези вагди страдат от пълната липса на представа за размер или на такт! — изръмжа Джон Корт.
— А също и от пълна липса на слух! — добави Макс Юбер.
— Не, Макс, те все пак разбират нещичко от музика — възрази американецът.
— И животните разбират от музика! Музиката е нисше изкуство, достъпно и за по-нисши същества. Художеството, скулптурата и поезията — това са съвсем други неща: нито едно животно не чувствува наслаждение, дори пред най-съвършените произведения на поети, на скулптори или на художници!
Изминаха около два часа, а негово величество крал Мсело-Тала-Тала все още не благоволяваше да приеме приветствията на своите верноподаници.
Празникът продължаваше в същия ред: танци, викове и някакви дивашки звуци, които се сливаха в една невъобразима какафония. Пиянството ставаше все по-незабележимо; шумът нарастваше с всяка минута. Изведнъж, сякаш подчинено на вълшебна пръчица, всичко затихна. Присъствуващите замръзнаха на местата си, оглушителните звуци на първобитните барабани и на пищялките замлъкнаха — и настъпи пълна тишина. Вратата на двореца се отвори, войниците се построиха в шпалир.
— Е, най-после ще видим вагдийския монарх! — възкликна Макс Юбер.
Обаче постигна го разочарование: вместо да излезе монархът Мсело-Тала-Тала, както се надяваха, из колибата изнесоха някакъв предмет, сякаш сандък, покрит с покривка, изплетена от треви, и го поставиха всред площада. Какво беше учудването на нашите приятели, когато се убедиха, че този сандък е най-обикновена латерна!… Очевидно свещеният инструмент се появяваше само при най-важни и тържествени случаи и вагдите с особено благоговение се наслаждаваха на неговите разнообразни мелодии.
— Но това е латерната на доктор Йохаузен! — извика Джон Корт.
— Несъмнено! — съгласи се Макс Юбер. — Сега разбирам, защо през онази нощ, когато бяхме под покрива на селото Нгала, дълго време чувах позната валсова мелодия от Вебер!
— Как! И нищо не ни казахте?!… — възкликна Джон Корт.
— Да, понеже мислех, че така ми се струва!
— Вагдите са взели тази латерна от клетката на доктор Йохаузен!
— Разбира се, като предварително са сторили нещо с бедния старец! — добави Макс Юбер.
Един едър и представителен вагди, навярно загдийският капелмайстор, пристъпи към латерната и започна да върти дръжката — и звуците на споменатия валс, в който липсваха няколко ноти, дружно се пръснаха един след друг, за най-голямо удоволствие на всички присъствуващи. Вагдите пазеха абсолютно мълчание и поклащаха глави, но не в такт на валса; очевидно, не го разбираха. Едрият вагди въртеше дръжката съсредоточено, дори с известна тържественост, сякаш съзнаваше цялата важност на извършваната от него работа.
Сега изникна въпросът, дали жителите на Нгала знаят, че латерната съдържа и други мелодии, освен прочутия валс на Вебер?
Валсът продължи около половин час. Изведнъж, „капелмайсторът“ завъртя лоста, сякаш истински уличен музикант, и латерната засвири някаква лека, немска песничка.
— О-о-о! — не можа да се сдържи Макс Юбер, когато видя стореното от вагди.
След немската песничка латерната засвири твърде популярната френска песен: „La grace de Diew“.
— Ах, подлец! Ах, мерзавец! — гневно извика Макс Юбер и неговото възклицание предизвика ропот от негодуване всред тълпата благоговейни слушатели.