Легнаха си да спят в мълчание; поразстроени от спомените, развълнувани, старите си мислеха колко хубава е младостта, от която, каквато и да е била тя, в спомените остава само живото, само радостта и човещината, и какъв страшен хлад вее от тая смърт, която не е далеч — по-добре човек да не мисли за нея! Газеничето угасна. И мракът, и двете ярко осветени от луната прозорчета, и тишината, и скърцането на люлката говореха, кой знае защо, само за едно — че животът си е отминал и каквото и да правиш, връщане няма… Задремеш, унесеш се и изведнъж някой те бута по рамото, някой ти диша на страната — в съня го няма, тялото ти е като изтръпнало и в главата ти прииждат все едни и същи мисли за смъртта; обърнеш се на другата страна — забравил си вече за смъртта, но в главата ти се въртят отдавнашните тягостни, дотегливи мисли за нуждата, за прехраната, за туй, че брашното е поскъпнало, а подир малко пак ти идва на ум, че животът си е отминал и връщане няма…
— О, Господи! — въздъхна готвачът.
Някой тихичко почука на прозореца. Сигурно се връщаше Фьокла. Олга стана и като се прозяваше и си шепнеше молитвата, отвори вратата, а после махна мандалото в пруста. Но не влезе никой, само отвън нахлу студ и изведнъж стана светло от луната. През отворената врата се виждаха и улицата, тиха, безлюдна, и луната, която плуваше по небето.
— Кой е? — повика Олга.
— Аз — чу се в отговор. — Аз съм.
Съвсем гола, прилепила се до стената, при вратата стоеше Фьокла. Тя трепереше от студ, зъбите й тракаха и на ярката лунна светлина изглеждаше много бледна, красива и особена. Веднага изпъкваха сенките по тялото й и в сиянието на луната по кожата й особено ярко се очертаваха младите й твърди гърди.
— Едни мръсници отвъд реката ме съблякоха, пуснаха ме така… — отрони тя. — Тъй се прибрах, без нищо… както ме е майка родила. Донеси да се облека.
— Ами че влез в къщи де! — тихо каза Олга, която също почна да трепери.
— Да не видят старите.
И наистина бабата вече се беше размърдала и започна да мърмори, а старият питаше: „Кой е там?“ Олга донесе една своя риза и фуста, облече Фьокла и тогава, като пазеха да не хлопат вратите, и двете влязоха вкъщи.
— Ти ли си, мръснице? — сърдито измърмори бабата, досетила се кой може да е. — У, да пукнеш дано, повлекано недна… Край няма твоята!
— Няма нищо, няма нищо — шепнеше Олга, загръщайки Фьокла. — Няма нищо, пиленцето ми.
Пак стана тихо. В къщата винаги се спеше лошо; всеки си имаше да го мъчи нещо натрапчиво, което му бъркаше съня: дядото — болките в гърба, бабата — грижите и ядовете, Маря — страхът, децата — сърбежът и гладът. И сега сънят им беше неспокоен: обръщаха се от една на друга страна, бълнуваха, ставаха да пият вода.
Изведнъж с висок груб глас зарида Фьокла, но още на минутата сподави риданието и само понякога изхлипваше, но все по-тихо и по-грубо, докато не замлъкна. От време на време от отвъд реката се чуваше биенето на часовник; но часовникът биеше някак особено: удари пет, после — три.
— О, Господи! — въздишаше готвачът.
През прозорците мъчно можеше да се разбере: това още луната ли е, дето свети, или вече се зазорява. Маря стана и излезе, чуваше се как дои на двора кравата и й подвиква: „Стой-ой!“ Излезе и бабата. В къщата беше още тъмно, но вече започнаха да се различават всички предмети.
Николай, който цялата нощ не можа да мигне, слезе от печката. Извади от зеленото сандъче фрака си, облече го, отиде до прозореца, поглади ръкавите, попохвана отзад полите — и се усмихна. После внимателно го съблече, прибра го в сандъка и пак си легна.
Върна се Маря и взе да пали печката. Тя, изглежда, още не се беше разсънила напълно и сега постепенно идваше на себе си. Вероятно беше сънувала нещо или й бяха дошли на ум вчерашните истории, защото се протегна сладко пред печката и каза:
— Не, свободата си е по-добро!
Глава 7
Пристигна господарят — тъй наричаха в селото становия пристав. Кога и защо ще дойде, се знаеше още преди седмица. В Жуково имаше само четиридесет къщи, но недобори, държавни и общински, се бяха насъбрали повече от две хиляди.
Приставът спря в кръчмата; „изсмука“ там две чаши чай и после се запъти пеша към къщата на кмета, където вече го чакаше цяла тълпа нередовни данъкоплатци. Въпреки че беше млад — тридесет години и нещо, — кметът Антип Седелников беше строг и винаги държеше страната на началството, макар също да беше сиромах и да си плащаше нередовно данъците. Очевидно му беше приятно, че е кмет, харесваше му съзнанието за властта, която не умееше да проявява другояче освен чрез строгост. На селските събрания се бояха от него и го слушаха; понякога връхлиташе неочаквано върху някой пиян на улицата или около кръчмата, връзваше му ръцете отзад и го запираше в ареста; веднъж запря в ареста дори бабата за това, че като дойде на събранието вместо Осип, започна да се кара, и я държа там цяло денонощие. В град не беше живял, книги никога не беше чел, но беше научил отнякъде разни умни думи и обичаше да ги употребява при разговор и затова го уважаваха, макар и не всякога да го разбираха.