— Дърмон и грах!
— И децата ги знаят тия гатанки.
— Тогава кажете други, по-умни!
— „Във риза се роди, а след това голо ходи?“
Дълго лучкаха, докато най-после Матеуш каза, че е сиренето26, и сам добави такава гатанка:
— „Липово дърво весело пее, кон върху агне опаш си вее.“
Мъчно се досетиха, че значи цигулка и лък.
А Тереска каза една още по-мъчна:
— „Няма си ни нозе, ни ръце, ни глава, навредом се муши, навсякъде шава!“
Вятър означаваше това. Започнаха да се препират, да се смеят и да си казват все по-весели гатанки, та къщата чак се тресеше от шум и веселие.
И дълго още през нощта дружно се забавляваха така.
XI
… Скочиха в градината, крадешком се промъкнаха под нависналите с клони и бързо, развълнувано, като изплашени еленчета, изтичаха зад плевнята в помръкналия сняг, в беззвездната бездънна тишина на помръзналите поля.
Изгубиха се в нощта; изчезна селото, изведнъж утихна и хорската врява, заглъхнаха дори и най-слабите отзвуци на живота, та те забравиха за всичко и хванати през кръста, силно притиснати един до друг и малко понаведени, радостни и развълнувани, замълчали и изпълнени с музика, те хвърчеха с всички сили из целия този свят, забулен с тъмна синина и мълчание.
— Ягушо!
— Какво?
— Ти ли си това?
— Как да не съм!…
Само това си казваха и от време на време спираха, колкото да си поемат дъх.
Тревожен туптеж на сърцата им и мощен вик на притаена радост възпираха гласовете им в гърлата. Те всеки миг се заглеждаха един в друг, погледите им светваха като горещи неми светкавици, а устата им падаха една върху друга с гръмотевична сила и с такъв алчен и унищожителен огън, та се залюляваха от упоение, дишането им замираше и по едно чудо сърцата им не се пръснаха. Земята изчезваше изпод краката им, те летяха като в огнена пропаст, оглеждаха се наоколо със заслепени от блясък очи и изведнъж пак полетяваха, без да знаят докъде и накъде, само по-далече да е, та ако ще би и в най-дълбоката нощ, чак там, в ония извити валма от сенки…
Още стотина крачки… още двесте… по-далече… по-дълбоко… докато всичко изчезна от погледа им: и целият свят, и споменът за него, докато потънаха напълно в забрава като в неуловим, само с душата разбиран сън, сякаш в онзи чуден сън, едва преди миг сънуван наяве там, у Клембови; те още потъваха в светливия сноп от тихи, мистични приказки и още бяха изпълнени с ония чудноватости и явления, още ги затрупваха ония сънувани приказни сили с чудните цветове на очарования, на свещени тревоги, на най-дълбоки почуди, унеси и неутолени копнежи!
Все още бяха обгърнати от вълшебна небесна дъга от чудеса и мечти, та плуваха сякаш с хорото на тия чудеса, повикани преди малко, движеха се из приказни страни, през сред онези свръхчовешки сцени, през всичките произшествия, през всичките чудеса, през най-дълбоките кръгове на смайване и очарование. В сенките се люшкаха привидения, блуждаеха по небето, израстваха при всеки техен поглед, през сърцата им плуваха, та понякога чак дъхът им секваше, те замираха в тревога и притиснати един до друг, онемели, изплашени, се вглеждаха в бездънната мътна дълбочина на бленуването, та душите им чак цъфваха в цвета на изумленията, в пресветия цвят на вярата и на молитвените унеси и падаха на дъното на очарованието и забравата.
А след това се оборавяха, блуждаеха дълго с погледи из нощта, без да знаят добре дали са още между живи хора, дали не ставаха с тях онези чудеса, дали всичко това не е сън, не е измама?!…
— Не те ли е страх, Ягушо, а?
— Та с тебе накрай света бих отишла, на смърт! — шепнеше с усилие тя, като се притуляше в забрава до него…
— Чакаше ли ме? — попита той след малко.
— Ами как! Само като влезеше някой в отвода, подскачах от стола си… нали само за това отидох у Клембови… за това… мислех, че няма да дойдеш…
— А като влязох, направи се, че ме не видиш…
— Колко си глупав… нима да те гледам, та всеки да се сети! Ох, така ми се стегна душата, че само дето не паднах от стола… и вода пих, за да дойда на себе си…
— Душице моя!…
— Ти седеше зад мене, усещах, но се боех да те погледна, боех се да заприказвам… а сърцето ми тъй удряше, тъй чукаше, че хората ще да са го чули… Божичко! Насмалко не се развиках от радост!…
— Предполагах, че ще те заваря у Клембови и ще излезем заедно…