Той говореше разбрано и си почиваше след всяка дума, а тя, като задушаваше страха си, бе цяла погълната от неговите странно светещи очи.
— Пази Антек… продай половината имот, ама не го давай… не давай… твоето…
Още незавършил, той посиня и се завали на постелята, очите му загаснаха и се замрежиха от мъгла; той продължаваше да бъбле още нещо и като че ли се помъчи да се надигне.
Ханка завика от страх, веднага дотърчаха ковачите, свестяваха, обливаха го с вода, но той не се съвзе и лежеше, както и преди: вдървен, неподвижен, с отворени очи, далече от това, което ставаше наоколо му.
Те постояха дълго при него, жените тихо плачеха и никой ни дума не продума. Вече се мръкваше, стаята потъваше в сенки. Когато излязоха заедно навън, денят преваляше, само краят на вечерните зари догаряше във вира.
— Какво ти каза? — захвана ковачът рязко, като й пресече пътя.
— Нали чу какво.
— Но после какво каза?
— Каквото и по-напред, пред тебе…
— Ханке, не ме ядосвай, че лошо ще стане…
— Не искам и да знам за твоите заплашвания…
— Нещо ти пъхна в ръцете… — добави той, за да я подмами.
— Каквото е, утре зад плевника28 ще го намериш… — присмиваше се тя злобно.
Той се нахвърли върху й и навярно би дошло до по-лошо, ако не бе Ягустинка, която тъкмо тогава дойде и каза, както си знаеше:
— Така сговорно и приятелски си приказвате, че по цялото село се чуе…
Ковачът я изпсува, каквото му дойде наум, и се завея по селото.
Скоро падна тъмна нощ, големи облаци покриха небето, та нито едно мигване на звезда не се промъкваше, вятърът се пробуждаше и разклащаше полека дърветата, които глухо и тъжно пошумяваха: изглеждаше, че пак става някаква промяна.
В Ханкината стая беше светло и ехтеше гълчава. Огънят пращеше в огнището и вечеря се готвеше. Няколко стари жени начело с Ягустинка приказваха разни работи, а пък Южка, Настка и Яшек Превратния седяха на пруста, защото Петрек провличаше такава тъжна мелодия на цигулката си, че дори им идеше на плач; само Ханка не я сдържаше на едно място, като мислеше все върху думите на Борина и час по час поглеждаше към другата страна…
Но какво?… Не беше редно сега да търси в килера. Ягна беше в стаята и слагаше празничната си премяна в раклата.
— Петрек, престани, утре е велики понеделник, а той цигука ли, цигука, грехота е! — смъмра го тя, тъй разбита, та й се щеше да плаче. Слава богу, той престана и всички влязоха в стаята.
— За дворянския брат, за смахнатия Яцек говорим — обясняваше някоя.
Но Ханка не можа да разбере за кого говорят, понеже кучетата силно залаяха към портата. Тя пак погледна нататък и взе да ги насъсква. Лапа се хвърли настървено в градината…
— У-бре-е, Лапа!… Дръж го, Бурек!… У-бре-е!…
Но кучетата веднага млъкнаха и се върнаха, като радостно скимтяха.
И неведнъж през тази вечер се повтаряше това, та у Ханка се появи някакво плахо подозрение.
— Петрек, я заключи ти всичко хубаво, че някой като че ли тършува и свой ще да е, защото кучетата не искат да го гонят.
Скоро всички се разотидоха и сън обзе целия дом, само Ханка отиде да провери дали вратите са изпозатворени, а след това седя дълго до стената и се прислушваше тревожно…
— В житото… сигурно в някоя от каците… Само да не ме изпревари някой.
Студена пот я обля от страх, сърцето й силно затупа.
Почти цяла нощ не спа.
III
— Южо, наклади огъня и събери що има гърнета, налей ги с вода, сложи ги да врат, а аз ще отида до евреина за подправки.
— Ама бърже, защото току-виж, че дошъл Ямброжи.
— Не бой се, няма да дойде още в зори я, трябва първо да поприкъта черквата.
— Ами, току ще удари камбаната и веднага ще се изтърси, че Рохо ще го замести там.
— Ще успея, а ти викни на ратаите да остържат по-скоро коритото и да го довлекат пред къщи. Ягустинка като дойде, да измие чебърчетата, качетата също трябва да се изнесат от килера и да се претъркулят до вира да се накиснат; само да не забравиш да им сложиш по камък, да не ги отнесе водата. Децата не буди, нека си спят мушморочетата, да не пречат — даваше строго нареждания Ханка и като огърна с наметката главата си, изскочи бързо в ранното и доста влажно утро.
Току-що настаналият ден беше облачен, мокър и пропит с нетърпим студ; сиви мъгли се надигаха из омекналата земя и падаха като ситен и студен дъжд, хлъзгавите улици се сивееха, подгизнали във вода, в сивотата едвам се виждаха почернелите къщи, а промокрените дървета се показваха тук-там като трепетни сенки, направени сякаш от сплъстените лъскави мъгли, и се оглеждаха в едва-едва синеещия се вир; под надвисналите облаци се чуваше непрестанното тихо шумолене на капките по водата и навред бе такава киша, че божият свят едва се забелязваше. Пусто бе още.