— Къде е момчето, което ми продаде щъркела?
Южка изтласка откъм огнището засрамения Витек насред къщи.
— На ти един десетак, много добре си го възпитал: тъй гони кокошките из градината, не оставя нито една!… А утре кои ще ходят при мъжете си?
— Половин село се кани!
— Добре, само да е мирно и тихо, па да дойдете на възкресение, ще почна в десет часа, казвам ви: в десет! И ако дойдете да си спите в черква, ще кажа на Ямброжи да ви изпъди! — добави той строго, като си излизаше полека.
Тръгнаха всички с него да го изпроводят към Воденичарови.
А Витек показваше медния десетак на Южка и шепнеше злобно:
— Не ще да плаши дълго моя щъркел поповите кокошки, не ще!…
Те се разбягаха на две страни, защото Ханка се връщаше пред къщи.
Мръкваше се бавно, мрак се сипеше леко по земята, като заливаше тихо градините, къщите и околните поля със синкава едва прозирна мъглявост, тук-там се белееха стени на сгушени до земята къщи, през градините трептяха запалени лампи, а горе на ясното небе се очертаваше бледият сърп на новия месец.
Селото потъна в празнична тишина и мрак, на извисилата се над къщите черква пламнаха всички прозорци, а през отворената й врата излизаше широка ивица светлина.
Не след дълго затрополяха първите коли, като се отбиваха пред гробищата, и хора от по-далечни села започнаха да прииждат на групи. И от липченските къщи започнаха да излизат час по час за черква, тъй като от често отваряните врати падаше в нощта ивица светлина и се потопяваше в потъмнелия вир, из топлия и замъглен въздух се понесоха стъпки и притаени разговори. Поздравяваха се по улиците, без да се виждат в тъмнината, и като прииждаща река се движеха бавно и неспирно за възкресение.
У Боринови останаха да пазят в цялата къща само кучетата, старият Билица и Витек, който се беше увлякъл заедно с Мачек Клембовия да правят петле, с което щяха да ходят на дингус30.
Ханка отпрати най-напред Южка с децата и ратая; тя щеше да отиде малко по-късно. Беше вече облечена, но някак не бързаше да тръгва, а току излизаше пред къщи и наглеждаше по пътя. Едва когато Ягна отиде с ковачката и чу, че и ковачът замина заедно с кмета към черквата, тя се върна в къщи и тихичко поръча нещо на баща си. Той отиде пред портата на стража, а тя се вмъкна на пръсти в свекровия си килер… След повече от половин час излезе оттам, като закопчаваше бързо елечето си; очите й пламтяха, ръцете й трепереха.
Издума нещо, което никой не можа да разбере, и отиде на възкресение.
V
По улиците бе пусто и тъмно. Лампите по къщите гаснеха, минаваха вече последните богомолци. Само на площада пред черквата бяха наредени кола до кола с разпрегнати коне, та в мрачината се чуваха тупания на конски копита и пръхтелия, а до камбанарията се чернееха дворянски брички.
В притвора Ханка още веднъж дооправи нещо около елечето си, разпери на рамената си кърпата и се запровира към предните чинове.
Черквата бе като натъпкана. Наблъсканият народ се трупаше и кипеше като вода с шум от молитви, въздишки, кашляне и поздрави и се люшкаше от стена до стена, та набучените по чиновете хоругви и смърчовите клонки, с които бяха украсили стените и олтарите, се клатушкаха от този напор.
Тя едвам се промъкна до мястото си, когато свещеникът излезе да служи. Ведно с това мнозина из народа заразперваха широко ръце и се понесоха гласни въздишки. Започнаха да коленичат смирено и скоро целият народ бе на колене още повече притиснат: рамо до рамо, душа до душа. То бе сякаш поле, насадено с човешки глави, и в тази леко полюляваща се човешка нива блещукаха неизброими очи и се носеха като пеперуди към големия олтар, към образа на възкръсналия Христос, който стоеше гол, окървавен, покрит с рани, облечен само с един червен плащ и със знамение в ръка.
Внезапна тишина се възцари в черквата като в пролетно пладне, когато слънцето припече нивите, вятърът спре и наведените от класове жита си зашушнат тихо, а нейде високо в синьото небе се понасят сладки песни на чучулиги…
Бавно ги обземаше набожност, вредом трептяха устни и молитви с въздишки тихичко и непрестанно шумоляха като дъждец, който ръми по листата. Главите все по-ниско се навеждаха. Понякога тук-там се откъсваше стенание или нечии ръце се простираха молитвено към олтара, или плач тъничко и жално прохленчваше из това множество, което като ниски храсти се притуляше тревожно в сенките на гордите и мрачни като някоя вековна гора черковни сводове, защото, макар че на олтарите горяха свещи и кандила, гъстият мрак обсаждаше черквата и черната нощ се промъкваше през прозорците, а най-вече през разтворената голяма врата, и бледият сърп на месеца надничаше иззад облаците.
30
Великденски обичай: обливане хората с вода, подобно на нашето ивановденско окъпване. — Б.пр.