Бузите му бяха червени и охранени, очите му забулени с перде, веждите побелели и рошави, носище като гърне, па и коремът му не беше малко надут.
Той слушаше търпеливо и чак когато поразбра каква е работата, прекъсна дърдоренето им.
— За това и бързах да стигна до селото. Един евреин ми каза тайно, че пущат днеска липчаните. Вчера ми каза, мисля си: ще отскоча утре и пръв ще им съобщя новината. Ами как? Няма друго село като Липци! Но кои тъпчат покрай мене? Не мога по гласа да ги позная!
— Мариша Балцерекова!… Настка Голембова!… Улиша помощниковата!… Каша Клембовата!… Шикорината Хануша!… — викаха всички.
— Хо! Хо! Най-хубавите госпожици излезли! Чини ми се, че сте бързали за ергените, па сега със стареца трябва да се задоволите!… Хе!
— Не е вярно! За бащите си излязохме — закрещяха те.
— Моля ви се, та ако съм сляп, не съм глух! — рече той и натисна още повече овчия си калпак.
— В селото казаха, че си идват вече, та изтичахме да ги срещнем!
— А пък то нийде никого!
— Още е много рано; да могат поне до пладне да си стигнат възрастните, че момците може и до вечерта да не успеят.
— Ами как, заедно ще ги пуснат, заедно и ще си дойдат!
— А може би ще се забавят в града. Малко ли госпожици има там?… Да не им е много притрябвало да бързат при вас? Хе, хе! — шегуваше се той със смях.
— Нека се забавят! Никой не е заритал за тях!
— То се знае, в града има такива, дето чуждите деца кърмят и палят печките на евреите… Такива ще им се зарадват — пошепна мрачно Настуша.
— Който си има работа с градските пачаври, за такъв никоя пет пари не дава.
— Отдавна ли не си бил в Липци, дядо? — рече някоя.
— Отдавна, от есента още! Презимих у добри хора, лошото време прекарах в чифлика.
— Във Воля ли? У нашия ли дворянин?
— Ами във Воля. Там съм си аз винаги побратим с дворяните и с чифлишките им кучета: познават си ме и нищо лошо не ми правят! Дадоха ми топло кътче до печката и гозба, колкото можех да изям, па през всичкото време съм им сукал въжета и съм хвалил бога. Съвзех се, па и кученцето ми заглади косъма! Хо, хо! Умен дворянин: държи той приятелство с просяците и знае, че и торби, и въшки без парички ще си има… хе, хе! — засмя се той, та чак коремът му заподскача и клепачите му заиграха, и все приказваше.
— Па даде господ пролет, дотегнаха ми стаите и подмазванията пред дворяните, домъчня ми за селските къщи и за тоя свят широк… Хей, дъждец като чисто злато ръмоли, топъл, обилен, плодоносен, та светът се е размирисал на млада трева… Къде бягате? Момичета?!
Изведнъж той дочу, че те се залетяха и го оставиха сам при воденицата.
— Момичета!
Но никоя вече не му се обади; те бяха видели, че жените отиват покрай вира към къщата на кмета, затова се затърчаха при тях.
Около половин село се събираше там, за да научи нещо по-вярно.
Кметът като че скоро бе станал, защото седеше само по панталони на прага, завиваше партенките на краката си и викаше на жена си за ботушите.
Приближиха се те до него с врясък, запъхтени, кални, някои още немити и несресани и всички едва живи от нетърпение.
Остави ги той да се наприказват, навлече току-що намазаните с мас ботуши, изми се в отвода и като решеше пред отворения прозорец чорлите си, рече на подбив:
— Ще ви се да си дойдат мъжете ви, а? Не бойте се, днеска вече сигурно си идат. Жено, я дай писмото, дето го донесе прислужника, зад иконата е.
Той го обръщаше в ръцете си, тупна по него с пръсти и рече:
— Ето на̀, написано е ясно като бял ден… „Понеже крестияне от Липци, Тимовска община, уезд…“ — сами си го прочетете! Когато кмета ви казва, че си идат, не може да не е истина!
Той им хвърли писмото и то се понесе от ръка на ръка, макар че никоя не разбираше нито буква, тъй като писмото беше официално32, но се спущаха върху него и се взираха с някаква тревожна радост, сякаш гледаха икона, докато стигна до ръцете на Ханка, която го хвана през престилката си и му го върна.
— Куме, дали всичките се връщат? — попита плахо тя.
— Щом е писано, че се връщат, връщат се!
— Забраха цялото село наведнъж, наведнъж ще го и пуснат! — обади се някоя.
— Влез, кумице, измокрило те е! — канеше я кметицата, но Ханка не пожела; тя подръпна наметката над челото си и първа тръгна да си отива.